В нощта на тръгването си откри, че Миямото Мусаши, който придобиваше известност като боец със саби в столицата, е неговият стар приятел Такедзо. Голямото му изумление почти незабавно беше последвано от силни пристъпи на ревност.
С мисълта за Оцу престана да пие и направи опит да се отърве от мързела и лошите си навици. Но в началото беше невъзможно да си намери някаква подходяща работа. Проклинаше се, че е прекарал пет години далеч от развоя на събитията, докато го издържаше по-възрастна жена. Понякога му се струваше, че е твърде късно за промяна.
— Още не е късно — убеждаваше сам себе си. — Аз съм само на двадесет и две. Мога да направя каквото поискам, стига да реша.
Доколкото всеки е изпитвал подобни чувства, в случая за Матахачи това означаваше със затворени очи да прескочи отвъд петгодишната черна дупка и да стане надничар във Фушими. Тук той усилено се трудеше, неотклонно работеше като роб ден след ден, докато слънцето още от началото на лятото безжалостно печеше. Той беше много горд от себе си, че издържа.
„Ще видят те!, мислеше си сега, при все че му се гадеше. Няма причина да не се прочуя. Мога да постигна всичко, каквото може Такедзо! Мога даже повече и ще го направя. После ще си отмъстя, напук на Око. Нужни са ми само десет години.“
Десет години? Той спря, за да пресметне на колко ще бъде тогава Оцу. Тридесет и една! Дали ще остане неомъжена да го чака през цялото това време? Едва ли. Матахачи нямаше понятие какво става в последно време в Мимасака, нито как да разбере, че само строи въздушни кули, но десет години — къде ти! Стигат и не повече от пет или шест. През това време ще трябва да се издигне и това е всичко. После ще може да се върне в селото, да се извини на Оцу и да я убеди да му стане жена. „Няма друг начин!, възкликна наум. Пет, най-много шест години.“ В очите му, втренчени в динята, се появи искрица на надежда.
Точно в този миг иззад камъка пред него се изправи един от другарите му по работа и като се облакъти на широката повърхност, извика:
— Ей, Матахачи, какво си мърмориш? Я гледай, лицето ти е позеленяло. Да не би динята да е развалена?
При все че се насили да изобрази вяла усмивка, Матахачи беше обзет от нов пристъп на световъртеж. От устата му потече слюнка и той поклати глава.
— Всичко е наред, няма ми нищо — успя да промълви. — Сигурно съм слънчасал малко. Оставете ме да си почина тук за не повече от час.
Яките товарачи на камъни го взеха на подбив заради слабостта му, но не злонамерено. Един от тях попита:
— Защо си купуваш диня, щом не можеш да я изядеш?
— Купих я за вас, момчета — отвърна Матахачи. — Мислех да се извиня за това, че не мога да си свърша работата.
— Това се казва човек! Ей, момчета! Диня! Вземете си, Матахачи черпи.
Разцепвайки динята в ръба на един от блоковете, те се нахвърлиха като мравки, алчно посягайки към сладките сочни късове от червената й средина. Нямаше и следа от нея, когато няколко минути по-късно един мъж, стъпил на камък, извика:
— Всички на работа!
Самураят надзирател се появи от една барака с бич в ръка и наоколо се разнесе воня на пот. Скоро от мястото се извиси напева на товарачите на камъни, докато преместваха с големи лостове един гигантски блок върху скрипец и го издърпваха с дебели колкото човешка ръка въжета. Напредваше бавно като подвижна планина.
С разрастването на крепостното строителство тези ритмични песни станаха много популярни. Въпреки че думите им рядко се записваха, знатна особа от ранга на господаря на Ава Хачисука, който ръководеше изграждането на крепостта в Нагоя, приведе в едно писмо няколко стиха. Негово височество, на когото едва ли се е случвало и да се докосне до строителни материали, вероятно ги е научил на някое увеселение. Просто съчинени като следната, те се бяха превърнали в нещо като мода и сред висшето общество, и сред работниците.
Авторът на писмото отбеляза: „Всички, и млади, и стари, си пеят това, защото то е част от изменчивия свят, в който живеем.“
Макар тружениците във Фушими да не знаеха за тази учена преценка, песните им, оказва се, отразяваха духа на времената. Като цяло разпространените към края на шогуната Ашикага мелодии бяха упадъчни и се пееха предимно в тесен кръг, но в годините на благоденствие при управлението на Хидейоши често на обществени места можеха да се чуят щастливи, жизнерадостни песни. По-късно, когато се почувства твърдата ръка на Иеясу, мелодиите изгубиха отчасти безгрижния си дух. Със засилването на властта на Токугава непринуденото пеене започна да отстъпва пред музика, съчинена от музиканти на служба при шогуна.