— Тук гъмжи от вражески шпиони. Всеки от тях си намира подобно оправдание. Няма значение кой си. Ще трябва да отговориш на някои въпроси. Ела с мен!
— Обвиняваш ме, че съм престъпник ли?
— Дръж си езика зад зъбите и тръгвай!
— Отвратителни чиновници! Свикнали сте да карате хората да ви се подмазват, само щом си отворите голямата уста!
— Млъквай, да вървим!
— Да видим как ще ме накараш!
Самураят беше непреклонен.
С изпъкнали по челото от гняв вени надзирателят изпусна своята половина от бележника, настъпи го с крак и извади палката си. Самураят отстъпи крачка назад в по-удобно положение за бой.
— Ако не дойдеш доброволно, ще трябва да те вържа и да те влача — заяви надзирателят.
Още не изрекъл думите, и противникът му започна да действа. Като нададе остър вик, той хвана с едната си ръка надзирателя за врата, сграбчи долния край на доспехите му с другата и го метна към един голям камък.
— Нищожен простак! — кресна, но не навреме, за да го чуе надзирателят, чиято глава като диня се сцепи на камъка.
С вик на ужас Матахачи закри лицето си с ръце, за да се предпази от капките червено пихтиесто вещество, летящи към него, докато самураят бързо си възвърна състоянието на пълно спокойствие.
Матахачи беше потресен. Може ли човек да е привикнал с убиването по такъв безмилостен начин? Или хладнокръвието му беше просто отлива, който настъпва след всеки изблик на гняв. Матахачи, поразен до дъното на душата си, почна обилно да се поти. По всичко личеше, че другият беше на не повече от трийсет години. Скулестото му, загоряло лице беше белязано от сипаница и изглеждаше сякаш лишено от брадичка, макар че това би могло да е последица от една чудновато зараснала, дълбока рана от сабя.
Самураят не бързаше да избяга. Събра парчетата от разкъсания си бележник, после спокойно се заоглежда за шапката си, отхвръкнала при силното замахване, с което хвърли надзирателя. Щом я намери, сложи я грижливо на главата си и отново скри от погледите своето зловещо лице. Тръгна си с бодра, постепенно ускоряваща се крачка, докато сякаш полетя с вятъра.
Цялата случка стана толкова набързо, че нито стотиците труженици в околността, нито надзирателите им я бяха забелязали. Работниците продължаваха ленивите си напъни, докато въоръжените с бичове и палки началници ревяха заповеди над потните им гърбове.
Но един чифт очи проследиха всичко. На върха на високото скеле, откъдето се виждаше цялата околност, беше покачен главният надзирател на дърводелците и секачите на трупи. Като забеляза самурая да побягва, той кресна някакво нареждане и накара групата пиещи чай под скелето войници да се раздвижат.
— Какво има?
— Пак бой?
И други чуха тревожния призив и скоро съзряха жълт прах недалеч от дървената порта на оградата от колове, която разделяше строителната площадка от селото. Сърдити викове се надигнаха сред скупчващата се тълпа.
— Шпионин! Шпионин от Осака!
— Никога няма да се научат!
— Убийте го! Убийте го!
Влекачи на камъни, носачи на пръст и всякакви други нададоха вой, сякаш „шпионинът“ беше техен личен враг и изляха гнева си върху грозноватия самурай. Той се стрелна след една кретаща през портата волска каруца и се опита да се измъкне, но един от стражата го зърна и го спъна. От надзирателското скеле се чу вик:
— Не го оставяй да избяга!
Без угризения тълпата се нахвърли върху злодея, който се бранеше като впримчен звяр. Изтръгна тоягата от ръцете на стражаря, извърна се към него и го повали стремглаво с върха на дървото. След като натръшка още четирима или петима души, изтегли своята огромна сабя и зае нападателна стойка. Преследвачите му отстъпиха ужасени, но щом се приготви да си пробие по този начин път през обкръжението, върху него от всички посоки се стовари порой от камъни.
Сганта не на шега изливаше цялата си ярост, а от дълбоко вкоренената неприязън към всички шугийоша нагласата й ставаше още по-кръвожадна. Както повечето непосветени, тези хора на черния труд смятаха скитащите самураи за ненужни, лениви и надменни.
— Стига сте се държали като тъпи селяци! — викна обкръженият самурай, призовавайки към сдържаност и разум.
Въпреки че отблъскваше ударите, изглежда повече го занимаваха упреците към нападателите му, отколкото избягването на камъните, с които го замерват. Не един от невинните случайни свидетели беше ранен в суматохата.
После за миг всичко приключи. Крясъците престанаха и работниците почнаха да се връщат по местата си. След пет минути голямата строителна площадка беше точно като преди, сякаш нищо не се е случило. Искрите, летящи от различните режещи инструменти, цвиленето на конете, полуобезумели от слънцето, сковаващата мислите горещина — всичко възвърна своя обичаен вид. Двама стражари се надвесиха над сгърчената, омотана с дебело конопено въже фигура.