— Почти съм сигурен, че е мъртъв — каза единият, — така че спокойно можем да го оставим тук, докато дойде съдията.
Той се огледа наоколо и забеляза Матахачи.
— Ей, ти там! Стой да пазиш този човек. Няма значение, ако умре.
Матахачи чу думите, но умът му не успя да схване съвсем нито тяхното значение, нито смисъла на произшествието, чийто свидетел стана. Всичко му приличаше на кошмар, видим за очите, доловим за ушите, но непонятен за неговия мозък.
„Животът е толкова крехък, помисли си. Преди няколко минути беше погълнат от своите рисунки. Сега е на умиране. А не беше никак стар.“
Изпитваше жалост към грозноватия самурай, който лежеше на земята с клюмнала настрани, почерняла от прах и съсирена кръв глава и с лице, още изкривено от гняв. Беше вързан с въжето към голям камък. Матахачи се питаше защо властите вземат толкова строги предпазни мерки, щом човекът е така близо до смъртта, че не издава и звук. Или може би е вече мъртъв. Единият му крак нелепо се показваше през продрана в хакамата му дълга цепка с щръкнал в алената плът бял пищял. От темето бликаше кръв и около сплъстената коса бяха почнали да кръжат оси. Краката и ръцете бяха покрити с мравки.
„Горкият, помисли си Матахачи. Щом е учил сериозно, трябва да е имал някаква голяма цел в живота. Чудя се откъде ли е… дали родителите му са живи.“ Матахачи беше обзет от странно съмнение: наистина ли оплаква участта на непознатия или го тревожи неговото собствено неясно бъдеще. „За човек със стремежи, разсъждаваше той, трябва да има и по-разумен начин да напредне.“
Времето беше такова, че разпалваше надежди у младите, подтикваше ги да се изпълват с мечти, подтикваше ги да подобрят своето положение в живота. Време, в което очевидно дори някой като Матахачи можеше да си въобразява, че от нищо ще се издигне до господар на крепост. Един скромно надарен воин можеше да преживява просто като пътува от храм на храм и се осланя на милосърдието на свещениците. Ако има щастие, би могъл да бъде приет от някой местен благородник, а ако още повече му провърви — да получи издръжка от някой даймио.
И все пак, от всички млади хора, които тръгваха с големи очаквания, само един на хиляда действително успяваше да стигне до положение с приемлив доход. На останалите не им оставаше нищо друго, освен поуката, която биха могли да извлекат, осъзнавайки колко трудно и опасно е призванието им.
Докато съзерцаваше самурая, проснат пред него, цялата тази мисъл се стори на Матахачи извънредно глупава. Докъде би могъл да стигне Мусаши по избрания от него път? Желанието на Матахачи да догони или надмине своя приятел от момчешките години не беше намаляло, но при вида на окървавения воин Пътят на меча му се стори глупав и безплоден.
Изумен осъзна, че войнът помръдва и ходът на мислите му рязко се прекъсна. Ръката на мъжа се протегна като плавник на водна костенурка и се вкопчи в земята. Той немощно повдигна горната част на тялото си, изправи глава и изопна въжето.
Матахачи не можеше да повярва на очите си. Мъжът почна бавно да се влачи по земята и да мести след себе си двестакилограмовия камък, към който беше вързан с въжето. Един лакът, после два лакътя напред — тук личеше свръхчовешка сила. В никоя от дружините влекачи на камъни нямаше мъжага, който би могъл да направи това, макар мнозина да се хвалеха, че са силни за двадесет. Пред прага на смъртта самураят беше обсебен от някаква демонична сила, позволила му далеч да надмине възможностите на обикновен смъртен.
От гърлото на умиращия се чу хриптене. Отчаяно се опитваше да проговори, но езикът му, почернял и сух, не успяваше да разчлени думите. Дъхът му излизаше с пресекливо, глухо свистене. Очите му, изпъкнали от орбитите си, умолително се взряха в Матахачи.
— Мм… мо… ла-а-а-а…
Матахачи постепенно разбра, че той казва „моля“. После друг звук, едва членоразделен, който Матахачи схвана като „помогни ми“. Но същинските думи бяха в очите на мъжа, пълни със сълзи и примирение пред смъртта. Главата му се отпусна назад и дишането му спря. Нови мравки изпълзяха от тревата да изучат побелялата от прах коса; някои даже влизаха в спечените от кръв ноздри. Пред очите на Матахачи кожата под яката на кимоното доби черно синкав оттенък.
Какво искаше от него мъжът? Мисълта, че е длъжен да стори нещо, не даваше мира на Матахачи. Когато му беше лошо, самураят дойде при него и има добрината да му даде лекарство. Защо съдбата го направи сляп, когато трябваше да предупреди за приближаването на надзирателя? Или така било писано да стане?