Матахачи неуверено докосна увития в плат вързоп на обито на мъртвия. Съдържанието му със сигурност би разкрило кой е и от къде е. Матахачи предположи, че последното му желание е било да отнесе някакъв спомен на семейството си. Откачи вързопа, както и кутийката с хапчета и бързо ги пъхна в своето кимоно.
Двоумеше се дали да отреже кичур коса за майката на мъжа, но докато се вглеждаше в страховитото лице, чу да се приближават стъпки. Надникна иззад скалата и видя самурай, който идваше за трупа. Ако го хванат с вещите на мъртвия, Матахачи щеше здраво да загази. Приведен, като се придвижваше в сянката от камък към камък, той се измъкна като полска мишка.
Два часа по-късно пристигна в магазина за сладкиши, където се беше настанил. Жената на продавача се миеше в пристройката зад къщата. Като го чу да се движи вътре, тя подаде отчасти бялата си плът иззад страничната врата и подвикна:
— Матахачи, ти ли си?
С шумно изсумтяване в отговор Матахачи се насочи към своята стая, грабна от скрина кимоното и сабята си, върза си усукана кърпа около главата и се приготви да навлече сандалите.
— Не е ли тъмно вътре? — извика жената.
— Не, виждам достатъчно.
— Ще ти донеса лампа.
— Няма нужда. Излизам.
— Няма ли да се измиеш?
— Не. По-късно.
Той хукна към полето и бързо се отдалечи от бедняшката къща. След няколко минути се обърна и видя група самураи, без съмнение от крепостта, да се задават през полето. Те нахлуха в магазинчето едновременно отпред и отзад.
„На косъм се измъкнах, помисли си. Аз, разбира се, всъщност нищо не съм откраднал. Просто прибрах нещата на сигурно място. Бях длъжен. Той ме помоли.“
Според неговите схващания, докато приемаше, че вещите не са негови, той не бе извършил престъпление. В същото време му беше ясно, че повече никога не може да се появи на строителната площадка.
Тревите стигаха до раменете му, отгоре се стелеше булото на вечерната мъгла. Отдалече никой не можеше да го види; нямаше да е мъчно да избяга. Но накъде да тръгне бе труден въпрос, пък и нещо му говореше, че щастието е в едната посока, а нещастието — в другата.
Осака? Киото? Нагоя? Едо? Нямаше приятели на нито едно от тези места. Със същия успех можеше да хвърля зар, за да избере. А при Матахачи, също като на зарове, всичко опираше до случая. Накъдето духнеше вятърът, натам го отнасяше.
Струваше му се, че колкото повече върви, толкова по-дълбоко навлиза в тревите. Насекомите жужаха около него и дрехите му се навлажниха от спускащата се мъгла. Подгизналите подгъви се мотаеха в краката му. По ръкавите му полепваха семена. Прасците го сърбяха. Забравил за следобедното гадене, сега той изпитваше почти болезнен глад. Веднъж усетил се вън от обсега на преследвачите, вървенето стана за него нетърпимо.
В неудържимо желание да намери място да легне и да си почине, успя да прекоси полето, в чийто край забеляза покрив. Като се приближи, видя, че оградата и портата се килнати на една страна, очевидно повредени от скорошна буря. Покривът също се нуждаеше от поправяне. Все пак навремето къщата изглежда бе принадлежала на богато семейство, защото в нея имаше някаква овехтяла изтънченост. Той си представи как красива придворна дама, седнала в носилка с тежки драперии, пристига с достолепен ход в дома.
Щом мина през запуснатата на вид порта, видя, че и главната, и по-малката, долепена до нея къща, бяха почти затънали в бурени. Гледката му напомни един откъс от поета Сайгьо, който като дете го бяха карали да учи:
Чух, че мой познат живее във Фушими и реших да се отбия, но градината беше така обрасла! Дори пътека не видях. Сред жуженето на насекомите съчиних тези стихове:
Угнетен, докато се прокрадваше близо до къщата, Матахачи шепнеше задълго забравените думи.
Тъкмо щеше да заключи, че постройката е празна, когато във вътрешността й се появи червена светлинка. Скоро чу тъжните звуци на шакухачи, бамбукова флейта, на която свиреха просещите монаси, когато искаха милостиня по улиците. Като погледна вътре, видя, че свирещият наистина е един от тях. Той се беше настанил до огнището. Току-що запаленият от него огън се разгаряше и сянката му се разрастваше на стената. Подел бе жална мелодия, самотно оплакваща унинието и тъгата на есента. Мъжът свиреше просто, без импровизации и остави у Матахачи впечатлението, че не държи особено на изпълнението си.