Когато мелодията свърши, монахът въздъхна дълбоко и поде жалбите си.
— Казват, че когато човек стане на четиридесет, вече не се поддава на изкушения. Но вижте ме мен! Бях на четиридесет и седем, когато опетних честта на моето семейство. Четиридесет и седем! И все пак бях съблазнен; успях да изгубя всичко — доходите, службата, доброто си име. Не само това; оставих своя единствен син да се оправя сам в тоя жалък свят. За какво? Заради едно сляпо увлечение?
— Каква покруса — повече никога няма да мога да видя мъртвата си жена, нито момчето, където и да е то. Ех! Когато казват, че след четиридесетте помъдряваш, сигурно имат предвид истинските мъже, не глупци като мен. Вместо да се мисля за поумнял от годините, трябваше да бъда по-внимателен от всякога. Обратното е безумие, особено що се отнася до жените.
Като постави своята шакухачи изправена пред себе си и се опря две ръце на върха й, той продължи.
— Когато се случи това с Оцу, никой не пожела да ми прости. Вече е твърде късно, твърде късно.
Матахачи се промъкна в съседната стая. Слушаше, но беше отблъснат от това, което видя. Страните на свещеника бяха хлътнали, раменете му заострени като на бездомно куче, а косата му — суха. Матахачи се сви мълчаливо; в отблясъците на огъня фигурата на мъжа извикваше представите за нощни демони.
— О, какво да правя? — изпъшка монахът и вдигна хлътналите си очи към тавана.
Кимоното му беше просто и дрипаво, но мъжът носеше още и черно расо, което показваше, че е последовател на китайския дзен-учител Пу-хуа. Тръстиковата рогозка, на която седеше, вероятно беше единствената му домашна вещ — легло, завивка, а в лошо време и покрив.
— Няма да си върна с приказки онова, което изгубих — продължи той. — Защо не бях по-предпазлив! Мислех, че разбирам живота, а не разбирах нищо, оставих се постът да ми замае главата! Отнесох се безсрамно към една жена. Нищо чудно, че боговете ме изоставиха. Какво би могло да бъде по-унизително?
Монахът наведе глава, сякаш се извинява на някого, после още повече я наклони.
— Не ме е грижа за мен самия. Не искам нищо повече от сегашния си живот. Единственият път за мен е да се покая и да оцелея без чужда помощ. Но какво причиних на Джотаро? Заради моето осъдително поведение той ще страда повече от мен. Ако още бях на служба при господаря Икеда, сега той щеше да е единствен син на самурай с доход пет хиляди крини ориз, но заради моята глупост сега не е нищо. И което е по-лошо, един ден, като порасне, ще научи истината.
Поседя малко, закрил с ръце лицето си, после изведнъж се изправи.
— Трябва да престана да се самосъжалявам. Луната изгря. Ще изляза да се разходя в полето, да се отърва от призраците и жалбите на миналото.
Свещеникът взе своята шакухачи и с отпаднало провлачване на нозете излезе от къщата. На Матахачи му се стори, че под изпития му нос има остатък от тънки мустаци. „Каква странна личност, помисли си. Не е много стар, а едва се крепи на крака.“ Подозираше, че мъжът може да е малко откачен и изпита известно съжаление към него.
Раздухани от вечерния ветрец, пламъците от начупените трески бяха започнали да пърлят пода. В празната стая Матахачи намери един съд с вода и изля от него върху огъня, замислен за безотговорността на монаха.
Не би било голяма загуба, ако тази стара, изоставена къща изгори до основи, но ако на нейно място беше някой древен храм от времето на Асука или Камакура? Матахачи почувства лек пристъп на негодувание. „Заради хора като него старинните светилища в Нара и планината Коя толкова често се рушат, помисли си. Тия луди скитащи монаси нямат имущество, нито собствено семейство. Не си дават сметка колко опасен е огънят. В състояние са да го запалят и в главната зала на някой стар манастир, до самите стенописи, само за да сгреят никому ненужните си кокали.“
— А, ето нещо интересно — промърмори той, обръщайки се към една ниша.
Не изящният вид на стаята, нито останките от ценна ваза бяха привлекли вниманието му, а почернял метален съд, до който стоеше нащърбено гърне за саке. В съда имаше малко оризова каша, а като разклати гърнето, то издаде весел, бълбукащ звук. Матахачи се усмихна широко, благодарен за късмета си и като всеки гладен човек — без да зачита чуждата собственост. Бързо пресуши на няколко големи глътки сакето, опита ориза и се поздрави с напълването на търбуха си.
Като клюмаше сънливо до огнището, усети бръмченето на насекомите, подобно на падащи дъждовни капки, да идва не само от тъмното поле навън, но и от стените, тавана и гниещата настилка на пода.
Точно преди да се унесе в сън, той си спомни вързопа, който беше взел от умиращия воин. Надигна се и го развърза. Платното беше зацапано парче креп, оцветено с тъмночервена боя. Съдържанието се състоеше от износено прано бельо заедно с обикновените пътнически принадлежности. Разгъвайки бельото, той намери предмет с размера и формата на писмовен свитък, грижливо увит в намаслена хартия. Имаше също и кесия, която с шумно дрънчене изпадна от една гънка в тъканта. Направена от оцветена в розово кожа, тя съдържаше злато и сребро в достатъчно количество, за да се разтреперят от страх ръцете на Матахачи. „Това са чужди пари, не мои“, напомни си той.