Щом махна хартията, продълговатият предмет се оказа свитък от обточена със златист брокат тъкан, навита на ролка от китайска дюля. Веднага усети, че тук се съдържаше някаква важна тайна, с огромно любопитство сложи рулото пред себе си и бавно го разви. То гласеше:
Със свещена клетва удостоверявам, че предадох на Сасаки Коджиро следните седем съкровени умения на саблената школа Чуджо:
Явни — на светкавицата, на колелото, на кръга, на плаващата лодка.
Тайни — Диамантеният, Превъзходният, Необятният.
Издадено в село Джокьоджи, владение Усака, област Ечидзен на ___ ден от ___ месец.
На къс хартия, прикачен изглежда по-късно, имаше следните стихове:
Матахачи разбра, че държи свидетелство, дадено на ученик, завършил обучението си при своя учител, но името Канемаки Джисай нищо не му говореше. Би му прозвучало познато името на Ито Ягоро, известен като Итосай, който беше създал прочута и високо почитана школа в сабленото изкуство. Той не знаеше, че Джисай е учителят на Ито, нито пък му беше известно, че този е образцов самурай, усъвършенствал истинската школа на Тода Сейген. След като се оттегли в отдалечено селце да прекара старините си в уединение, той беше предал Сейгеновите умения само на няколко избрани ученици.
Погледът на Матахачи се върна на първото име. „Този Сасаки Коджиро трябва да е самураят, когото убиха днес във Фушими, помисли си. Трябва да е бил страшен в боя със саби, щом са му връчили грамота от школата Чуджо, каквато и да е тя. Жалко, че умря. Но сега съм наясно. Всичко е точно както предполагах. Искал е да занеса това на някого, вероятно там, където е роден.“
Матахачи произнесе кратка молитва към Буда за Сасаки Коджиро, после си даде дума, че по някакъв начин ще изпълни новото си задължение.
За да не измръзне, той разпали пак огъня, после легна до огнището и скоро заспа. Отнякъде в далечината долитаха звуците на шакухачи. Печалната мелодия сякаш търсеше нещо, зовеше някого, извиваше се безкрай като горчива вълна и на тласъци се лееше над полето.
Нова среща в Осака
Полето се разстилаше под сива мъгла и ранният утринен хлад загатваше, че есента не на шега настъпва. Катерици претичваха нагоре-надолу, а в безвратата кухня на изоставения дом по пръстения под личаха пресни лисичи следи.
Дотътрил се обратно преди изгрев-слънце, просещият монах беше повален от умората върху кухненския под, още стиснал своята шакухачи. Мръсните му кимоно и расо бяха измокрени от росата и зацапани с петна от тревата, полепнала по тях, докато като заблудена душа бе бродил през нощта. Щом отвори очи и седна, той сбърчи нос, ноздрите и очите му широко се отвориха и целият се разтресе от мощно кихване. Не си направи труда да избърше провисналия от носа към засукания му мустак сопол.
Поседя така няколко минути, преди да си спомни, че има останало от предишната вечер още малко саке. Като си мърмореше нещо, се отправи по дългия коридор към стаята с огнището в задната част на къщата. На дневна светлина сякаш имаше повече стаи, отколкото изглеждаше на тъмно, но той се ориентира без затруднение. За негово изумление гърнето със саке не беше на мястото си. В замяна на това до огнището имаше непознат, кротко заспал с положена върху ръката глава и стичаща се от устата слюнка. Местонахождението на сакето беше повече от ясно.
Питието, разбира се, не беше всичко, което липсваше. Бърза проверка установи, че не беше останала и хапка от оризовата каша, предназначена за закуска. Монахът поморавя от гняв. Би се оправил и без саке, но оризът беше въпрос на живот и смърт. Със свиреп вид той с всичка сила срита спящия, но Матахачи изсумтя сънено, измъкна ръка изпод себе си и лениво надигна глава.
— Ах ти!… — изломоти монахът и го изрита още веднъж.
— Какво правиш? — викна Матахачи.
Той скочи на крака и вените по съненото му лице изпъкнаха.