— Не можеш да ме риташ така!
— Ритането не ти стига! Кой ти каза, че може да влизаш тук и да ми крадеш ориза и сакето?
— А те твои ли бяха?
— Мои, разбира се!
— Съжалявам.
— Съжаляваш ли? Какво ми помага това?
— Извинявай.
— Ще трябва да направиш нещо повече от това.
— Какво очакваш да направя?
— Да ми ги върнеш!
— Ама те са вътре в мен — удължиха ми живота с една нощ. Сега не мога да ти ги върна.
— Аз също трябва да живея, нали? Като ходя наоколо и свиря по портите на хората, получавам най-много някое и друго зърно ориз и няколко капки саке. Ах ти, малоумнико! Нима очакваш да стоя мирно и тихо и да те гледам как ми крадеш храната? Искам си я — дай си ми я!
Безразсъдното му желание беше изказано със заповеднически тон и неговият глас прозвуча на Матахачи като рев на сто гладни дявола право от пъкъла.
— Не ставай толкова свидлив — рече той пренебрежително. — За какво толкова се тормозиш — шепа ориз и по-малко от половин гърне долнопробно саке.
— Магаре такова, може ти да вириш нос пред застоял ориз, но за мен той е един ден ядене — значи един ден живот! — Монахът изръмжа и хвана Матахачи за китката. — Няма да ти се размине току-така!
— Не ставай глупак! — опъна се този.
Като изтръгна с усилие ръката си, той сграбчи стареца за рядката коса и с внезапно дръпване се опита да го повали. За негова изненада тялото като на прегладняла котка не се поддаде. Монахът със здрава хватка улови Матахачи за врата и го стисна.
— Копеле! — излая Матахачи, променил своето мнение за силата на противника си.
Но беше закъснял. Монахът, непоклатимо забил крака в пода, само с един тласък запрати назад препъващия се Матахачи. Движението беше умело и този не можа да се спре, докато не се блъсна в измазаната стена в долния край на съседната стая. Подпорите и гредите бяха изгнили и голяма част от стената се срути, като го засипа с мазилка. Плюейки, той се изправи, изтегли сабята си и се хвърли към стареца.
Последният се опита да спре атаката със своята шакухачи, но вече беше почнал да се задъхва.
— Виж каква беля си докара! — викна Матахачи, като замахна.
Не улучи, но безмилостно продължи да напада, като не даваше възможност на монаха да си поеме дъх. Лицето на стареца стана пепеляво. Той отскочи веднъж-дваж, но движенията му бяха вяли, сякаш всеки миг ще припадне. Всеки път когато се изплъзваше, той издаваше жален вик като стон на умиращ. Въпреки това непрекъснатото му местене не позволяваше на Матахачи да го стигне със сабята си.
Накрая Матахачи беше подведен от собственото си невнимание. Свещеникът изскочи в градината и той сляпо го последва, но когато кракът му се стовари върху изгнилия под на терасата, дъските изпукаха и поддадоха. Той се просна по гръб с единия крак хлътнал в дупката. Монахът премина в нападение. Сграбчи предницата на кимоното на Матахачи и започна да го бие по темето, по слепоочията, по тялото — навсякъде, където попадне неговата шакухачи — изръмжавайки шумно след всяко фрасване. Със заклещен крак Матахачи беше безпомощен. Навярно главата му щеше да отече като буре, но имаше късмет, защото в този миг от кимоното му се посипа злато и сребро. Всеки нов удар биваше последван от щастливото звънтене на падащи по пода монети.
— Това какво е? — ахна монахът, зарязал жертвата си.
Матахачи припряно освободи крак и скочи, но старецът вече беше излял гнева си. Болката в юмрука и затрудненото дишане не му попречиха да се облещи смаяно при вида на парите. Обхванал с ръце своята тупкаща глава, Матахачи му кресна:
— Видя ли, стар глупак такъв? Нямаше смисъл да се ядосваш за шепа ориз и саке. Имам пари да те замервам с тях. Вземи ги, ако искаш! Но в замяна ще си върнеш побоя, който ми нанесе. Нашибай тъпата си глава и с лихва ще ти платя ориза и пиячката!
Вместо да отвърне на оскърблението, монахът долепи челото си до пода и захленчи. Ядът на Матахачи понамаля, но той злъчно каза:
— Я се виж! Щом видя парите и се укроти!
— Колко непростимо от моя страна! — ридаеше монахът. — Защо съм такъв глупак? — Също като силата, с която допреди малко се биеше, самообвиненията му бяха по-яростни, отколкото на който и да е обикновен човек. — Какво магаре съм! — продължаваше той. — Още ли не ми е дошъл умът в главата? Даже на тия години? Даже след като бях отхвърлен от обществото и паднах толкова ниско, колкото изобщо може да падне човек?
Той се обърна към съседния черен стълб и заблъска глава в него, като продължаваше да се вайка:
— За какво ли свиря на шакухачи? Нали за да изгоня през нейните пет отвори моите заблуди, моята глупост, похот и себичност, моите зли страсти? Как можах да си позволя да се хвърля в борба на живот и смърт за някакво нищожно ядене и пиене? И то с момче, което по години може да ми бъде син?