— Да, чувал съм името — отвърна съдържателят. — Мисля, че е внук на Тода Сейген. Не е личен наставник на господаря Хидейори, но действително преподава саблено изкуство на някои от самураите в крепостта. Или поне преподаваше. Струва ми се, че преди няколко години се завърна в Ечидзен. Да, точно така беше. Бихте могъл да идете да го потърсите в Ечидзен, но по нищо не е сигурно, че още е там. Вместо да се нагърбвате с толкова дълго пътуване, няма ли да е по-лесно да се отбиете при Ито Итосай? Убеден съм, че той се е обучавал първо на стила Чуджо при Джисай, преди да създаде свой собствен.
Предложението на съдържателя изглеждаше разумно, но когато започна да търси Итосай, Матахачи попадна в нова задънена улица. Доколкото успя да научи, въпросният човек доскоро живеел в малка колиба в Ширакава, източно от Киото, но вече го нямало там и от известно време не го били виждали нито в Киото, нито в Осака.
Не след дълго Матахачи започна да се разколебава в своята решимост и беше готов да зареже цялата работа. Врявата и оживлението на големия град възбудиха неговото честолюбие и раздвижиха младежката му душа. При такива широки възможности защо трябваше да си губи времето в издирване на семейството на мъртвеца? Може да направи толкова неща; хората търсят младежи като него. В крепостта Фушими властите праволинейно прилагаха управленските способи на Токугава. Тук обаче военачалниците от крепостта Осака набираха ронини за съставяне на войска. Не открито, разбира се, но достатъчно явно, за да бъде обществена тайна. Безспорно тук ронините бяха добре дошли и можеха да живеят по-добре, отколкото в който и да било друг укрепен град в страната.
Сред жителите на града се носеха главозамайващи слухове. Говореше се например, че Хидейори тихомълком осигурява средства на забягнали даймио като Гото Матабей, Санада Юкимура, Акаши Камон и дори опасния Чосокабе Моричика, който сега наемаше къща на една тясна улица в покрайнините на града.
Въпреки младостта си Чосокабе беше обръснал глава като будистки свещеник и променил името си на Ичимусай — „Човека с една мечта“. По такъв начин заявяваше, че повече не го засягат тревогите на нетрайния свят и привидно прекарваше времето си в изтънчено безделие. В същото време беше широко известно, че има на разположение седемстотин-осемстотин ронина, до един твърдо убедени, че щом настъпи решителният миг, той ще се надигне и ще отмъсти за своя благодетел Хидейоши. Носеше се мълва, че разходите му, включително заплатите на неговите ронини, изцяло се покриват от личната хазна на Хидейори.
Два месеца Матахачи кръстосваше Осака и все повече се убеждаваше, че това е идеалното място за него. Тук щеше да се хване за сламката, с която да изплува към успеха. За първи път от години се чувстваше така смел и неустрашим, както когато тръгваше на война. Беше отново здрав и жизнен, необезпокояван от постепенното намаляване на парите на мъртвия самурай, защото беше уверен, че най-после щастието е на негова страна. Всеки ден беше радост, удоволствие. Струваше му се, че я в камък да се спъне, ще се изправи покрит с пари. Щастието всеки миг щеше да почука на вратата му.
Нови дрехи! Ето какво му трябва. И той изцяло се поднови, като внимателно избра платове, подходящи за наближаващата зима. После, като прецени, че да живее в странноприемница е твърде разточително, нае в близост до защитния ров Джункей малка стая, собственост на един седлар и започна да си угажда. Разглеждаше това, което му се гледа, прибираше се, когато си иска, понякога в опиянение оставаше навън по цяла нощ. Докато се наслаждаваше на това безметежно съществуване, той се надяваше да попадне на приятел, на връзка, която да го отведе към добре платена длъжност в служба на някой известен даймио.
Матахачи трябваше да си наложи известни самоограничения, за да живее на собствена издръжка, но чувстваше, че поведението му е по-добро от когато и да било преди. На няколко пъти духът му се повдигаше от разкази за това как един или друг самурай неотдавна изнасял пръст на строителната площадка, а днес наперено яздел през града с двадесет придружители и два коня.
Друг път го обземаше униние. „Светът е каменен зид, мислеше си. И камъните са така плътно наредени, че няма никаква вратичка, през която би могло да се мине.“ Но обезсърчението му бързо се изпаряваше. „Какво приказваш? Така изглежда само, докато още не си намерил щастието си. Винаги е трудно да пробиеш, но веднъж да намеря изход…“
Когато попита седларя дали знае за някоя свободна длъжност, последният оптимистично му отвърна:
— Ти си млад и силен. Ако се явиш в крепостта, със сигурност ще ти намерят някакво място.