— И така — каза Ясома, — аз ще се срещна с Канесуке и ще говоря с него да те наеме. Но преди това, как стои въпросът с парите?
— А, да — сепна се Матахачи, сетил се, че е дошло време за подкуп.
Като извади кесията си, той осъзна, че е спаднала до една трета от първоначалното си тегло. Изсипа я в ръката си и каза:
— Това е всичко, което имам. Достатъчно ли е?
— О, да, съвсем достатъчно.
— Ще трябва да ги сложите в нещо, а?
— Не, не. Канесуке не е единственият в района, който взема такса за уреждане на нечия служба. Всички го правят, и то открито. Няма от какво да се притеснявате.
Матахачи задържа малко от парите, но като даде останалите, започна да се чувства като на тръни. Щом Ясома тръгна, той направи няколко крачки след него.
— Сторете всичко възможно — помоли.
— Не се безпокойте. Ако се окаже, че няма големи изгледи за успех, ще трябва само да задържа парите и да ви ги върна. Това не е единственият влиятелен мъж в Осака. Нищо не ми пречи да помоля за съдействие Оно или Гото. Имам доста познати.
— Кога ще получа отговор?
— Да видим. Бихте могли да ме изчакате, но не ми се иска да стоите тук на този вятър, нали така? А и хората могат да ви заподозрат в лоши намерения. Да се срещнем пак утре.
— Къде?
— Елате на онова празно място, където правят малките представления.
— Добре.
— За по-сигурно чакайте при кръчмаря, където се видяхме за първи път.
След като уточниха и часа, Ясома махна с ръка и с внушителен вид мина през портата към дома, изпъчен и без да показва ни най-малко смущение. Матахачи се хвана на въдицата, вече убеден, че Ясома наистина е познавал Канесуке от времето преди последният да се издигне. Потънал в спокойна увереност, той цяла нощ сънува розови сънища за своето бъдеще.
В уговореното време Матахачи закрачи през топящия се скреж на незастроения участък. Както предишния ден, вятърът беше студен и наоколо се тълпяха хора. Остана да чака до залез, но от Акакабе Ясома нямаше и следа.
На следващия ден Матахачи отиде там отново. „Нещо трябва да му е попречило, мислеше си той простодушно, докато седеше и се взираше в лицата на минувачите. Ще се появи днес.“ Но слънцето се скри преди Ясома да е дошъл.
На третия ден Матахачи каза някак смутено на продавача на саке:
— Аз пак съм тук.
— Чакате ли някого?
— Да, трябваше да се срещна с един човек на име Акакабе Ясома. Запознах се с него тук онзи ден.
Матахачи продължи с подробни обяснения.
— Онзи негодник ли? — ахна продавачът на саке. — Искате да кажете, че той е обещал да ви намери добра работа и после ви е откраднал парите?
— Той не ги е откраднал. Аз му дадох известна сума да я даде на някой си Сусукида Канесуке. Сега чакам тук да разбера какво е станало.
— Бедният вие. Може да чакате и сто години, но смея да твърдя, че повече няма да го видите.
— К-какво? Защо говорите така?
— Та той е прословут мошеник. Тук наоколо е пълно с обирджии като него. Само да срещнат някой по-доверчив на вид и веднага му се лепват. Щях да ви предупредя, но не исках да се меся. Мислех, че по външността и държанието ще го разберете що за човек е. Жалко и за вас, и за парите ви. Много жалко.
Човекът искрено му съчувстваше. Опита се да убеди Матахачи да не се срамува, че е бил измамен от крадците, шетащи наоколо. Той обаче не толкова се срамуваше от това, колкото се тревожеше, че парите му са изчезнали, а с тях и светлите надежди, от които кръвта му се беше разкипяла. Взря се безпомощно в пъплещата наоколо тълпа.
— Едва ли ще има полза — каза продавачът на саке, — но бихте могли да разпитате отсреща при сергията на фокусника. Местната паплач често се събира там отзад да играят комар. Ако Ясома се е сдобил с пари, може би ще се опита да ги умножи.
— Благодаря — каза Матахачи и скочи възбудено. — Коя е сергията на фокусника?
Мястото, което посочи човекът, беше оградено със забити в земята бамбукови колове. На входа викачи събираха публика под звуците на барабан. На знаменца, окачени на дървената порта, бяха обявени имената на няколко прочути жонгльори. Иззад оградата, уплътнена с ивица рогозка, прииждаха звуци от странна музика, смесена с високото, отсечено дърдорене на изпълнителите и пляскането на публиката.
Като заобиколи отзад, Матахачи видя друга порта. Щом надникна вътре, един пазач го попита:
— Да играеш ли си дошъл?
Той кимна и мъжът го пусна вътре. Озова се в пространство, оградено с платнище, но без покрив. Около двадесет души, все от кол и въже, седяха в кръг и играеха някаква игра. Всички обърнаха погледи към Матахачи и един му направи място да седне.