— Тук ли е Акакабе Ясома? — попита Матахачи.
— Ясома ли? — повтори един от комарджиите. — Като се замисля, не се е мяркал в последно време. Защо?
— Дали ще се появи скоро?
— Откъде да знам? Сядай и почвай да играеш.
— Не съм дошъл да играя.
— Тогава какво правиш тук?
— Търся Ясома. Извинявайте за безпокойството.
— Върви да го търсиш другаде.
— Вече ви се извиних — каза Матахачи и тръгна припряно към изхода.
— Я чакай! — нареди един от комарджиите и го доближи. — Не можеш да се изнизваш само с едно „извинявай“. Дори да не играеш, ще си платиш за мястото.
— Нямам пари.
— Нямал пари! Ясно. Само дебнеш удобен случай да задигнеш нещо, а? Жалък крадец, това си ти.
— Не съм крадец. Нямаш право да ме наричаш така. — Матахачи хвана дръжката на сабята си, но това само развесели комарджията.
— Глупак! — ревна мъжът. — Ако се стрясках от заплахи на такива като теб, не бих останал жив в Осака и един ден. Вади си сабята, щом искаш.
— Предупредих те, че не се шегувам!
— Ама сериозно, така ли?
— Знаеш ли кой съм аз?
— Откъде да те знам?
— Аз съм Сасаки Коджиро, ученик съм на Тода Сейген от село Джокьоджи в Ечидзен. Той е създател школата Томита — гордо заяви Матахачи, уверен, че само с тия думи ще обърне мъжа в бяг.
Но това не стана. Комарджията се изплю и се обърна към останалите вътре.
— Хей, я елате всички. Тоя току-що се нарече с някакво надуто име — май иска да се бие с нас. Дайте да му видим майсторлъка. Сигурно ще е забавно.
Матахачи видя, че мъжът не беше заел бойна стойка. Изведнъж извади сабята си и го перна по гърба. Другият подскочи във въздуха.
— Ах ти, копеле! — изрева той.
Матахачи се гмурна в тълпата. Провирайки се от една купчина хора към друга, той успя да се прикрие, но всяко лице му приличаше на някой от комарджиите. Реши, че не може да се потулва дълго така, и се огледа за по-надеждно убежище. Точно пред него, провесена на бамбукова ограда, имаше завеса, с нарисуван на нея огромен тигър, а над портата — флаг, на чийто герб беше изобразен харпун и змийско око. Викач, стъпил на празна кутия, крещеше до прегракване:
— Вижте тигъра! Елате да видите тигъра! Все едно сте пътували много дни. Този огромен тигър, приятели мои, е бил уловен лично от великия военачалник Като Кийомаса в Корея. Не пропускайте тигъра!
Речта му беше напевна и възторжена. Матахачи подхвърли монета и се мушна през входа. Почувствал се в относителна безопасност, той се огледа за животното. В далечния край на шатрата една голяма тигрова кожа лежеше опъната като съхнещо на дъски пране. Зрителите с голямо любопитство се пулеха в нея, очевидно несмущавани от обстоятелството, че звярът не беше нито жив, нито цял.
— Ето какъв бил тигърът — каза един мъж.
— Не е ли огромен? — дивеше се друг.
Матахачи застана малко встрани от тигровата кожа. Изведнъж забеляза един старец и една старица и невярващ наостри уши, щом чу гласовете им.
— Чичо Гон — казваше жената, — този тигър е мъртъв, нали така?
Старият самурай протегна ръка над бамбуковия парапет, попипа кожата и намръщено отвърна:
— Разбира се, че е мъртъв. Това е само, което са одрали от него.
— Но онзи човек отвън говореше, все едно е жив.
— Е, сигурно за такива казват, че им върви приказката — заяви подсмихнат чичо Гон.
Осуги обаче взе случая присърце, намуси се и се възмути:
— Не ставай глупак! Щом не е истински, трябваше да кажат по някакъв начин още отвън. Ако знаех, че ще видя само тигрова кожа, по-добре да го бях видяла на картинка. Хайде да си искаме обратно парите.
— Стига си вдигала врява, бабо. Ще станеш за смях пред хората.
— Нека. Няма да ми пострада достойнството. Ако не искаш, сама ще ида.
Щом тя тръгна назад, пробивайки си път между зрителите, Матахачи се сниши, но твърде късно. Чичо Гон вече го беше видял.
— Хей, там, Матахачи! Ти ли си? — викна той.
Осуги, която недовиждаше, запелтечи:
— К-какво каза, чичо Гон?
— Не видя ли? Матахачи стоеше там, точно зад теб.
— Невъзможно.
— Там беше, обаче избяга.
— Накъде? В коя посока?
Двамата се втурнаха през дървената порта навън в обгърнатата от вечерната дрезгавина тълпа. Матахачи продължаваше да се блъска сред хората и накрая успя да се измъкне и да побегне.
— Чакай, сине, чакай! — викна Осуги.
Матахачи погледна назад и видя майка си да го преследва като обезумяла. Чичо Гон също неистово размахваше ръце.
— Матахачи! — извика той. — Защо бягаш? Какво ти става? Матахачи! Матахачи!