— Да, мамо.
— Това се казва добър син! Чичо Гон, недей стоя така, а поздрави момчето. Той се закле да отмъсти на Такедзо и Оцу.
Явно най-сетне постигнала своето, тя с видимо усилие се надигна от земята.
— Ох, боли! — изпъшка.
— Какво има? — попита чичо Гон.
— Земята е ледена. Стомахът и хълбоците ме болят.
— Това не ми харесва. Пак ли ще се превиеш на две?
В изблик на синовна обич Матахачи предложи:
— Качи се на гърба ми, мамо.
— О, ти искаш да ме носиш? Колко мило! — Вкопчила пръсти в раменете му, тя се разплака от радост. — Колко време мина! Виж, чичо Гон, Матахачи ще ме носи на гърба си.
Матахачи усети необяснимо щастие, когато сълзите й покапаха по врата му.
— Чичо Гон, къде сте отседнали? — попита той.
— Още не сме си намерили странноприемница, но всяка ще е добра за нас. Да потърсим някоя.
— Добре.
Матахачи леко полюшваше на гръб майка си, докато я носеше.
— Мамо, ти си била лека! Съвсем лека! Много по-лека от камък!
Хубавият младеж
Обедната зимна мъгла постепенно се спускаше над огрения от слънцето остров Аваджи, който се смаляваше в далечината. Плющенето на голямото платно на вятъра заглушаваше шума на вълните. Корабът всеки месец по няколко пъти плаваше, между Осака и областта Ава на Шикоку. Сега пресичаше Вътрешното море на път към Осака. Въпреки че товарът му се състоеше главно от хартия и индигова боя, осезаемият мирис издаваше, че се пренася контрабанден тютюн, който правителството на Токугава бе забранило за пушене, дъвчене и смъркане. На борда имаше също и пътници, предимно търговци, които или се връщаха в града, или го посещаваха заради пазарите в края на годината.
— Как върви? Обзалагам се, че печелите големи пари.
— Нищо подобно! Всеки разправя, че в Сакай всичко цъфтяло, но ако се съди по мен, не бих го потвърдил.
— Чух, че там имало недостиг на работници. Търсели оръжейни майстори.
В друга група разговорът вървеше в същата посока.
— Аз самият правя военни снаряжения — ризници, прътове за знамена и други подобни. Естествено, въпреки всичко, не печеля колкото преди.
— Така ли?
— Да, изглежда самураите се учат да смятат.
— Ха-ха!
— Със същото се занимавах и по-рано, когато мародерите носеха плячката си. Човек можеше да пребоядиса нещата и пак да ги продава на войската. Като мине следващата битка, те идваха обратно — поправяш ги и отново ги продаваш.
Някакъв мъж се взираше към хоризонта и превъзнасяше богатствата на задморските страни.
— Вече не можеш да изкараш добри пари тук, у дома. Ако искаш истински печалби, трябва да направиш като Ная „Лудзон“ Сукедзаемон или Чая Сукеджиро. Рисковано е, но ако си късметлия, може да ти се изплати многократно.
— Всъщност — обади се друг, — макар че днес нещата не са така цветущи, от гледна точка на един самурай ние преуспяваме. Повечето от тях са забравили какъв е вкусът на добрата храна. Ние говорим за разкоша на даймио, но рано или късно те трябва да надянат доспехите и сабята и да тръгнат да умират. Жал ми е за тях — толкова са заети с мисли за своята чест и войнишки дълг, че не могат даже да се порадват спокойно на живота. Това е самата истина. Оплакваме се от времената и от всичко, но днес няма по-добро от това да си търговец.
— Така е. Поне можем да правим каквото поискаме.
— Трябва само да си даваме вид, че се кланяме на самураите, а с малко пари и това се оправя.
— Щом живееш на този свят, не е зле малко и да се позабавляваш.
— И аз съм на същото мнение. Понякога ми се ще да питам самураите какво получават от тоя живот.
Вълненият килим, който пътниците си бяха постлали да седнат, беше вносен — доказателство, че са по-заможни в сравнение с преобладаващата част от населението. След смъртта на Хидейоши, предметите на разкоша от периода Момояма преминаха главно в ръцете на търговците, а не на самураите. По онова време именно по-богатите граждани разполагаха с изящни сервизи за саке и хубави, скъпи пътни принадлежности. Дори един дребен посредник можеше да си позволи повече от самурай с доход от пет хиляди крини ориз на година, което се считаше за пребогато възнаграждение.
— Малко са скучни тия пътувания, нали?
— Да. Защо не изиграем една малка игра на карти, да убием времето?
— Защо не?
Беше опъната завеса, наложници и слуги донесоха саке и мъжете започнаха да играят умсумо, игра с фантастични залози, възприета наскоро от португалски търговци. Натрупаното злато можеше да спаси цели села от гладуване, но играчите го подхвърляха като камъчета.