Сред пътниците имаше няколко души, които по преценката на богатите търговци можеха да бъдат причислени към неудачниците в живота — един странстващ монах, няколко ронини, учен-конфуцианец, няколко професионални войници. Повечето от тях, станали свидетели на показното начало на играта, седнаха край багажа си и неодобрително се загледаха към морето.
Млад мъж държеше в скута си нещо пухкаво и закръглено и от време на време му казваше:
— Стой мирно!
— Каква хубава маймунка имате. Дресирана ли е? — попита друг от пътниците.
— Да.
— Значи я гледате от известно време, а?
— Не, намерих я наскоро в планината между Тоса и Ава.
— И сам ли я хванахте?
— Да, но по-старите маймуни едва не ме разкъсаха.
Докато говореше, младежът съсредоточено пощеше бълхите на животното. И без маймунката той би привлякъл вниманието, защото и кимоното, и късата червена наметка, която носеше отгоре, бяха несъмнено изискани. Отпред косата му не беше обръсната и имаше необичайна алена лента, привързана на главата. Дрехите му бяха повече момчешки, но не беше така лесно да се определи възрастта на човек по външността му. Откакто Хидейоши пое управлението, облеклото като цяло беше станало по-шарено. Не беше новост мъже да се обличат като момчета на петнайсет-шестнайсет години и да оставят перчемите си неостригани.
Кожата му имаше младежка руменина, устните му бяха наситеночервени, а очите му светеха. От друга страна беше едър, а в гъстите вежди и изтеглените ъгълчета на очите му се таеше някаква зряла сериозност.
— Защо продължаваш да се кривиш? — каза той нетърпеливо, тупвайки маймунката по главата.
Простодушието, с което пощеше животинчето, подсилваше впечатлението, че е още момче. Общественото му положение също трудно можеше да се определи. Тъй като пътуваше, носеше като всички други сламени сандали и кожени чорапи, така че по това не би могло да се познае нищо. Изглежда се чувстваше съвсем свойски между скитащия свещеник, кукловода, парцаливия самурай и немитите селяни на борда.
Лесно биха го взели за ронин, но все пак нещо загатваше за по-високо положение, а именно оръжието, увиснало косо на гърба му на кожен ремък. Беше дълъг, същински боен меч, голям и великолепно изработен. Изяществото му не пропусна да отбележи никой от заговорилите младежа. Гион Тоджи, който стоеше на известно разстояние, остана впечатлен от оръжието. Докато се прозяваше, той си мислеше, че даже в Киото рядко може да се види толкова висококачествена сабя и се зачуди какъв ли е произходът на нейния собственик.
Тоджи скучаеше. Пътуването му, продължило четиринайсет дни, се оказа неприятно, уморително и безплодно и той копнееше да бъде отново сред близки хора. „Дали бързоходецът е пристигнал навреме, питаше се той. Ако е успял, тя непременно ще дойде на пристанището в Осака да ме посрещне.“ Призова в спомените си лицето на Око и се опита да превъзмогне досадата. Причината за пътуването му се криеше в разклатено финансово положение на рода Йошиока, предизвикано от това, че Сеиджуро напоследък живееше прекалено нашироко. Семейството вече не бе богато. Къщата на улица Шиджо беше ипотекирана и имаше опасност да бъде конфискувана от заемодавците. Положението се утежняваше от безчет други дългове със срок за изплащане до края на годината; средствата от разпродажбата на цялото семейно имущество нямаше да покрият разходите по вече натрупаните сметки. Единствените думи на Сеиджуро, като му обясниха всичко, бяха:
— Как стана това?
Тоджи, почувствал се отговорен за поощряването на Младия учител в неговото разточителство, каза да оставят работите на него. Обеща, че някак ще уреди нещата.
След като дълго си блъска главата, хрумна му идеята да построи едно ново, по-голямо училище на свободната площ в съседство с Нишинотоин, където биха могли да се настанят значително по-голям брой ученици. Според разсъжденията му, сега не беше време да поддържа ограничен достъп. Щом има всякакви хора, желаещи да усвоят бойните изкуства и даймио дават мило и драго за обучени войници, от обща полза би било да се създаде по-голямо училище и да се увеличат добре боравещите със сабя бойци. Колкото повече мислеше за това, толкова повече си вярваше, че свещен дълг на училището е да обучи на стила Кемпо възможно най-голям брой хора.
Сеиджуро направи кратко писмено изложение за целите на начинанието и въоръжен с него, Тоджи тръгна да измоли помощи от бивши ученици в западен Хоншу, Кюсю и Шикоку. В различни феодални владения имаше много мъже, учили при Кемпо. Останалите живи от тях сега бяха самураи със завидно положение в обществото. Оказа се обаче, че при цялата настоятелност на Тоджи не се намериха много, готови да направят значително дарение или да участват в подписка в такива кратки срокове. Отчайващо често се повтаряше отговорът „Ще ти пиша за това по-късно“, „Ще го обсъдим следващия път, като дойда в Киото“ или нещо уклончиво от този род. Събраните средства, с които се завръщаше Тоджи, не представляваха и малка част от това, което беше очаквал.