Всъщност, застрашеното семейство не беше на Тоджи и лицето, което извикваше той в паметта си, не беше на Сеиджуро, а на Око. Но и нейното само временно отвлече мислите му и скоро отново започна да не го свърта на едно място. Завиждаше на младежа, пощещ маймунката си, че има с какво да убие времето. Тоджи се приближи и се опита да завърже разговор.
— Привет, млади човече. Към Осака ли сте тръгнали?
Без да вдига глава, момъкът изви очи нагоре и отвърна:
— Да.
— При семейството ви ли?
— Не.
— Тогава сигурно сте от Ава.
— Не, и от там не съм.
Това беше казано с вид, че разговорът трябва да приключи. Тоджи потъна за известно време в мълчание, преди да опита отново.
— Бива си я сабята ви — отбеляза той.
Явно ощастливен, че са похвалили оръжието му, младежът се обърна с лице към него и общително отвърна:
— Да, пази се от дълго време в семейството ми. Това е бойна сабя, но съм решил да я дам на добър оръжеен майстор в Осака да я преправят така, че да мога да я изтеглям от обито си.
— Не е ли доста дълга, за да стане?
— А, не знам. Само три лакти.
— Множко е.
Усмихнат, младежът самоуверено отвърна:
— Всеки би трябвало да може да се справи със сабя, дълга като тази.
— О, би могла да се използва, ако е дълга три, даже четири лакти — каза укорително Тоджи. — Но само майстор би боравил с лекота с нея. В днешно време виждам доста хора да се перчат наоколо с големи саби. Изглеждат внушително, но щом стане напечено, хукват през глава. Вие какъв стил сте учили?
Що се отнася до изкуството на боя със саби, Тоджи не можеше да прикрие известното чувство на превъзходство над това почти момче. Младежът стрелна с въпросителен поглед самодоволното му лице и отговори:
— Школата Томита.
— Школата Томита се прилага с по-къса от тази сабя — заяви авторитетно Тоджи.
— Че съм учил школата Томита, не значи, че трябва да използвам по-къса сабя. Не обичам да бъда подражател. Учителят ми използваше по-къса сабя и аз реших да взема дълга. Затова бях изхвърлен от училището.
— Вие, младите, се гордеете от това, че сте недисциплинирани. Какво стана после?
— Напуснах село Джокьоджи в Ечидзен и отидох при Канемаки Джисай. Той също е изоставил стила Томита и после развил школата Чуджо. Допаднах му. Прие ме като свой ученик и след като четири години учих при него, каза, че съм готов да се справям сам.
— Всички тия извънстолични учители бързат да раздават дипломи.
— О, не и Джисай. Той не беше такъв. Всъщност, единственият друг, на когото някога е давал свидетелство, е Ито Ягоро Итосай. След като реших да стана вторият, получил грамота, работих за това много упорито. Но преди да свърша, внезапно бях извикан в къщи, защото майка ми беше на смъртно легло.
— Откъде е семейството ви?
— От Ивакуни в областта Суо. Като се прибрах у дома, всеки ден се упражнявах край моста Кинтай, като посичах лястовици във въздуха и режех клоните на върбите. Така развих и свои собствени похвати. Преди да умре, моята майка ми даде този сабя и ми каза добре да я пазя, защото е направена от Нагамицу.
— Нагамицу ли? Нима?!
— Не носи подписа му на острието, но винаги се е смятало, че е негова изработка. Това е известна по нашите места сабя — хората я наричат „Дългия прът“.
Отначало необщителен, на любими теми младежът се разпростираше надълго и нашироко, като казваше и неща, за които никой не го е питал. Почнал веднъж, той се разбъбри, без особено да обръща внимание на реакцията на слушателя си. От това, както и от изреждането на предишния му опит, излизаше, че е с по-твърд характер, отколкото би могло да се прецени по начина му на обличане.
Младежът замълча за миг. Очите му помръкнаха и се натъжиха.
— Докато бях в Суо — прошепна той, — Джисай се разболя. Щом чух за това от Кусанаги Тенки, не се сдържах и се разплаках. Тенки беше в училището много преди мен, остана и край постелята на учителя. Беше негов племенник, но Джисай съвсем не мислеше да му даде свидетелство. Вместо това му казал, че иска да даде свидетелство на мен заедно с неговата книга с тайни похвати. Надяваше се да ме види и да ми ги предаде лично.
При този спомен очите на младежа се навлажниха.
Тоджи не изпитваше ни най-малка съпричастност към този хубав, чувствителен младеж, но да разговаря с него беше по-добре, отколкото да скучае сам.