— Разбирам — каза той, преструвайки се, че му е особено интересно. — И умря във ваше отсъствие ли?
— Да можех, щях да отида при него, веднага щом разбрах, че е болен, но той беше в Кодзуке, на много дни път от Суо. Горе-долу по същото време почина майка ми и за мен беше невъзможно да бъда с него в последните му дни.
Облаци покриха слънцето и придадоха на цялото небе сивкав оттенък. Корабът започна да се клатушка и перилата се обляха в пяна.
Младежът продължи прочувствения си разказ, който се свеждаше главно до това, че като затворил семейната къща в Суо, чрез писма се уговорили с неговия приятел Тенки да се срещнат в деня на пролетното равноденствие. Едва ли Джисай, който нямал близки родственици, бил оставил някаква собственост, но той поверил на Тенки известна сума за младежа заедно със свидетелството и тайната книга. До срещата в уречения ден при връх Хораиджи в областта Микава, на средата на пътя между Кодзуке и Ава, Тенки възнамерявал да попътува с учебна цел. Младежът пък смятал да прекара времето в Киото, за да учи и да разгледа градските забележителности.
Завършвайки разказа си, той се обърна към Тоджи и попита:
— Вие от Осака ли сте?
— Не, от Киото съм.
За малко и двамата замълчаха, оглушени от шума на вълните и платното.
— Значи имате намерение да си проправяте път в живота чрез бойните изкуства? — каза Тоджи.
При все че сама по себе си забележката беше невинна, лицето му изразяваше снизхождение, граничещо със съмнение. Отдавна му беше дошло до гуша от тщеславни, въоръжени със саби младоци, които обикалят и размахват пред очите на хората своите свидетелства и тайни книги. Държеше на мнението си, че не е възможно да има толкова много майстори на сабята, които просто да се скитат наоколо. Нима самият той не бе прекарал близо двайсет години в училището Йошиока, като все още беше само ученик, макар и с особени привилегии?
Младежът се размърда и замислено се вгледа в сивата вода.
— Киото? — промърмори той, после се обърна отново към Тоджи и заяви: — Казват, че там имало някакъв мъж на име Йошиока Сеиджуро, най-големия син на Йошиока Кемпо. Още ли не се е оттеглил?
Тоджи беше в настроение да си поиграе с младежа.
— Не — кратко отвърна той. — Училището Йошиока изглежда процъфтява. Посещавали ли сте го?
— Не, но като стигна в Киото, бих искал да се срещна в двубой с този Сеиджуро и да видя какво може.
Тоджи се изкашля, за да потисне смеха си. Безочливата самонадеяност на младежа му ставаше все по-омразна. Разбира се, той нямаше откъде да е запознат с неговото собствено положението в училището, но ако би го разбрал, със сигурност щеше да съжалява за току-що изреченото. С изкривено лице и презрителен тон, Тоджи попита:
— И навярно си въобразявате, че ще се измъкнете невредим?
— Защо не? — отвърна троснато младежът. Сега той беше онзи, на който му стана весело и не сдържа смеха си. — Йошиока е голямо училище с престиж, така че Кемпо наистина трябва да е бил много вещ във владеенето на сабята. Но казват, никой от синовете му не струвал толкова.
— Как може да твърдите с такава сигурност, без да сте ги видял?
— Така твърдят самураите от другите области. Не вярвам на всичко чуто, но изглежда мнозинството мислят, че славата на рода Йошиока ще залезе със Сеиджуро и Деншичиро.
На Тоджи му се прииска да каже на младежа да си държи езика зад зъбите. За миг дори помисли да разкрие самоличността си, но да приключи въпроса с това би означавало той да се окаже губещият. Колкото се може по-сдържано отговори:
— В днешно време областите май са пълни с всезнайковци, та не бих се изненадал, ако родът Йошиока е бил подценен. Но разкажете нещо повече за себе си. Не казахте ли преди малко, че сте изнамерил начин да сечете лястовици в полет?
— Да, така казах.
— И сте го правили с тази огромна дълга сабя?
— Точно така.
— Е, щом можете да правите това, би било лесно за вас да посечете и някоя от морските чайки, които се спускат над кораба.
Младежът не отговори веднага. Най-сетне му хрумна, че Тоджи не е съвсем добронамерен. Вгледа се в мрачно стиснатите му устни и каза:
— Мога да го направя, но мисля, че би било глупаво.
— Добре — каза надуто Тоджи, — след като сте толкова добър, че да черните дома Йошиока, без да сте били там…
— Дали не ви ядосах?
— Не, ни най-малко — каза Тоджи. — Но никой от Киото не обича да слуша хули срещу Йошиока.
— Та аз не говорех какво мисля, а повтарях какво съм чул.
— Млади човече! — възкликна строго Тоджи.
— Какво?