— Известно ли ви е какво се разбира под „недопечен самурай“? Предупреждавам ви за ваше собствено добро. Доникъде няма да стигнете, ако подценявате другите хора. Мислите се за кой знае какво, като посичате лястовици и разправяте за свидетелството си от школата Чуджо, обаче не забравяйте, че не всички са глупаци. И повече внимавайте с кого говорите, преди да се хвалите.
— Мислите, че това са празни хвалби ли?
— Да, така мисля — Тоджи се приближи, изпъчил гърди. — Никой няма нищо против да послуша приказките на един младеж за неговите постижения, но не трябва да прекалявате.
Тъй като младежът не каза нищо, Тоджи допълни:
— Отначало ви слушах да разправяте за себе си и не възразявах, но работата е там, че аз съм Гион Тоджи, пръв ученик на Йошиока Сеиджуро и ако направите още някоя обидна забележка по адрес на училището Йошиока, ще ви одера жив!
Двамата вече бяха привлекли вниманието на останалите пътници. Разкрил своето име и високо положение, Тоджи важно се отдалечи към кърмата на кораба, заплашително мърморейки против днешните младежи и тяхната наглост. Момъкът мълчаливо го последва, докато пътниците зяпаха от безопасно разстояние.
Тоджи никак не беше радостен от създалото се положение. Око трябваше да чака на пристана и ако той се сбиеше сега, след това нямаше да му се размине без разправии с властите. Опита се да изглежда спокоен и се опря на парапета. Вторачи се в синьо-черните водовъртежи, образуващи се от руля.
Младежът леко го потупа по гърба.
— Господине — каза той с тих глас, в който не се долавяше нито яд, нито обида.
Тоджи не отговори.
— Господине — повтори младежът.
Неспособен да запази равнодушието си, Тоджи попита:
— Какво искате?
— Нарекохте ме пред много чужди хора самохвалко и трябва да защитя честта си. Принуждавате ме да направя това, на което ме предизвикахте преди няколко минути. Искам ви за свидетел.
— Какво съм ви предизвикал да направите?
— Не е възможно вече да сте забравили. Засмяхте се, като ви казах, че съм посичал лястовици във въздуха и предложихте да сваля морска чайка.
— Хмм, не е лъжа, че го казах.
— Ако посека една, това ще ви докаже ли, че не съм празнодумец?
— Ами… да, така да бъде.
— Добре, ще го направя.
— Чудесно, великолепно! — Тоджи язвително се усмихна. — Но не забравяйте, че ако заради гордостта си се нагърбите с това и се провалите, действително ще станете за смях.
— Ще поема риска.
— Нямам намерение да ви спирам.
— И ще присъствате като свидетел?
— Защо не, даже ще ми направи удоволствие.
Младежът застана на една оловна плоча в центъра на задната палуба и като протегна ръка към сабята си, извика името на Тоджи. Последният го погледна учудено и го попита какво иска. Младежът напълно сериозно каза:
— Моля ви, накарайте някоя чайка да прелети пред мен. Готов съм да посека колкото искате от тях.
Тоджи изведнъж схвана, че случващото се наподобява сюжета на известен анекдот, приписван на свещеника Икю — младежът беше успял да го направи за смях.
— Що за глупост е това? — извика той сърдито.
— Всеки, който може да накара чайките да летят пред него, би могъл и да ги посече. Морето се простира на стотици часове път, а моята сабята е дълга само три лакти. Ако птиците не дойдат наблизо, не мога да ги стигна.
Тоджи направи няколко крачки напред и изрече злорадо:
— Каквото и да правиш, няма измъкване, като те хванат на тясно. Щом не можете да убиете чайка във въздуха, признайте си и се извинете.
— Ако смятах така да постъпя, нямаше да стоя тук и да чакам. Щом няма птици наблизо, ще отсека заради вас нещо друго.
— Какво например?
— Елате само още пет крачки по-наблизо. Ще ви покажа.
Тоджи се приближи, мърморейки:
— Какво пак сте намислили?
— Дайте ми само да използвам главата ви — главата, с която ме предизвикахте да докажа, че не се хваля напразно. Като помисли човек, по-оправдано би било да отсека нея, вместо да убивам невинни чайки.
— Да не полудяхте? — изкрещя Тоджи.
Главата му по навик се сниши, защото в този миг младежът изтегли сабята си от ножницата и си послужи с нея. Движението беше толкова бързо, сякаш дългата три лакти сабя не беше по-голяма от игла.
— К-к-какво? — запъна се Тоджи, като се олюля назад и се хвана с ръце за яката.
За щастие главата му си бе на мястото и доколкото можеше да се прецени, беше невредим.
— Сега разбрахте ли? — попита младежът, обърна му гръб и се отдалечи между купчините багаж.
Тоджи беше вече почервенял от срам, когато видя на едно напечено от слънцето място на палубата необичаен предмет, нещо като четчица. Кошмарна мисъл премина през ума му и той попипа с ръка темето си. Перчемът му го нямаше! Неговият скъпоценен перчем — гордост и радост за всеки самурай! С ужасена физиономия той поглади темето си и установи, че лентата, която прихващаше косата му отзад, е развързана. Кичурите свободно се вееха.