— Копелето му!
Сърцето му преливаше от невъздържан гняв. Сега му стана ясно — даже по-ясно от необходимото, — че младежът нито лъже, нито се превъзнася напразно. Макар и млад, той беше невероятен майстор на сабята. Тоджи бе изумен, че някой на такава възраст може да е толкова добър, но едно беше чувството на уважение в мислите му, а съвсем друго — жлъчта в душата.
Като вдигна глава и погледна към носа, той видя, че младежът се е върнал на своето предишно място и търси нещо на палубата. Очевидно не очакваше нападение и Тоджи усети, че сега е мигът да си отмъсти. Като си плю на ръцете, той стисна здраво сабята си и се запромъква откъм гърба на причинителя на неговия срам. Не беше убеден, че е дотолкова добър, та да свали перчема, без да падне и главата, но му беше все едно. Надут и зачервен, дишайки тежко, той се приготви да нанесе решаващия удар. В този миг между търговците картоиграчи настъпи смут.
— Какво става тук? Картите не стигат.
— Че къде ще отидат?
— Я виж там!
— Вече погледнах.
Докато се надвикваха и изтърсваха килима си, един от тях случайно погледна нагоре.
— Там горе! Ето ги при оная маймуна!
Останалите пътници посрещнаха мълчаливо новото развлечение, всички зяпнали към споменатото животинче, което се бе настанило на самия връх на високата тридесет лакти мачта.
— Ха-ха! — изсмя се някой. — Ама че маймуна — как само сви картите.
— Тя ги дъвче.
— Не, прави се, че ги раздава.
Една карта полетя надолу, като се полюшваше във въздуха. Някой от търговците я хвана и каза:
— При нея трябва да са още три или четири.
— Някой да се качи и да ги вземе! Не можем да играем без тях.
— Никой няма да се покатери.
— А капитанът?
— Сигурно би могъл, ако поиска.
— Да му предложим малко пари и ще го направи.
Капитанът чу предложението, съгласи се и взе парите, но явно чувстваше, че като началник на кораба първо трябва да установи кой е отговорен за произшествието. Покачен върху една купчина от товара, той се обърна към пътниците:
— Чия всъщност е тая маймуна? Моля собственика да излезе напред.
Никой не каза и дума, но няколко души, които знаеха, че маймунката е на хубавия младеж, отправиха към него очаквателни погледи. Капитанът също знаеше и раздразнението му нарасна, когато младежът не отговори. Повишавайки още повече глас, той каза:
— Тук ли е собственикът?… Ако маймуната не е на никой, аз ще се погрижа за нея, но после не искам каквито и да било оплаквания.
Притежателят на животното се беше облегнал на някакъв багаж, очевидно дълбоко замислен. Някои пътници почнаха да си шепнат неодобрително; капитанът го изгледа свирепо. Картоиграчите роптаеха неприязнено, а други почнаха да питат глухоням ли е младежът или е просто безочлив. Той обаче само малко се извърна настрана и се държеше така, сякаш нищо не се е случило. Капитанът заговори отново:
— Излиза, че на маймуните им е еднакво добре и на суша, и по вода. Както виждате, една успя да ни излъже и нас. Тъй като е ничия, предполагам, че можем да направим с нея, каквото поискаме. Пътниците да ми бъдат свидетели! Като капитан призовах собственика да се обади, но той не го направи. Ако по-късно се оплаче, че не ме е чул, моля да ме подкрепите!
— Свидетели сме ти! — викнаха търговците, които вече бяха на път да получат удар.
Капитанът изчезна надолу по стълбата в трюма. Когато се появи отново, държеше мускет с бавно горящ, вече запален фитил. Никой не се съмняваше, че е готов да го използва. Лицата се обърнаха от капитана към собственика на маймунката.
А в това време животинчето безкрайно се забавляваше. Високо във въздуха, то си играеше с картите и правеше всичко възможно, за да ядосва хората на палубата. Изведнъж се озъби, изкряска, но изглежда номерата му с това се изчерпваха.
Капитанът вдигна мускета и се прицели. Щом обаче един от търговците го дръпна за ръкава и го подкани да стреля, собственикът извика:
— Капитане, спрете!
Сега дойде ред на капитана да се прави, че не чува. Той натисна спусъка, пътниците се приведоха, запушили с ръце ушите си и от мускета се разнесе силен гръм. Но изстрелът се оказа неточен, високо и встрани. В последния миг младежът беше блъснал цевта и отклонил оръжието от мишената.
Като ревеше ядосано, капитанът сграбчи момъка отпред за дрехата. За малко щеше да увисне на гърдите му, защото макар и здраво сложен, беше нисък в сравнение с красавеца.