— Какво ви става? — извика младежът. — Нима щяхте да застреляте една невинна маймунка с тая ваша играчка?
— Щях.
— Никак не е хубаво това от ваша страна.
— Аз предупредих, че ще стрелям.
— И как точно го направихте?
— Нямате ли очи и уши?
— Замълчете! Аз съм пътник на този кораб. Нещо повече, аз съм самурай. Нима очаквате да отговарям, когато един прост капитан се изправя пред своите гости и се разпорежда, все едно им е господар и учител?
— Не ставайте нагъл! Повторих предупреждението си три пъти. Не може да не сте чул. Дори и да не ви се е понравил начина, по който го казах, можехте да проявите някаква загриженост към хората, които вашата маймуна притеснява.
— Кои хора? А, имате предвид тая тайфа търговци, които играеха комар зад завесата ли?
— Внимавайте какви ги говорите! Те плащат три пъти повече от другите.
— Това с нищо не ги прави по-различни — долни, безотговорни хора, които подмятат златото си пред очите на всички, пият саке и се държат така, сякаш корабът е техен. Наблюдавах ги и те изобщо не ми допадат. Какво от това, че маймунката избягала с техните карти? Не съм я накарал аз. Тя само им подражаваше в нещата, които вършат. Няма за какво да се извинявам.
Младежът остро изгледа богатите търговци и високо и язвително се изсмя насреща им.
Раковината на забравата
Беше вечер, когато корабът влезе в пристанището Кидзугава, където го посрещна вездесъщата миризма на риба. Червеникави светлини блещукаха на брега, а бученето на вълните присъстваше като неизменен фон. Малко по малко високите гласове, долитащи от кораба и онези, които идваха от брега, се сляха. Водата се покри с бяла пяна, разплискана от спускането на котвата; хвърлиха въжетата и нагласиха мостика за слизане.
Въздухът екна от суетнята на възбудени викове.
— На борда ли е синът на свещеника от храма Сумиоки?
— Има ли тук някой бързоходец?
— Учителю, ето ни, тук сме!
По кея към кораба се люшнаха като вълна хартиени фенери с изписани имената на различни странноприемници, докато предлагащите услугите си се надпреварваха в привличането на посетители.
— Някой за хана Кашивая?
Младият мъж с маймунката на рамо си запробива път през тълпата.
— Елате при нас, господине — нищо няма да вземем за маймунката.
— Ние сме точно срещу храма Сумийоши. Чудесно място за поклонници. Ще имате чудна стая с чуден изглед.
Никой не беше дошъл да посрещне младежа. Той тръгна напряко през кея, без да обръща внимание на викачите или на някой друг.
— Този за какъв се мисли? — измърмори един от пътниците. — Само защото малко по-добре се справя със сабята!
— Ако не бях просто обикновен гражданин, нямаше да се измъкне без бой.
— О, я по-спокойно! Остави ги воините да си мислят, че няма по-добри от тях. Щастливи са, щом има пред кого да се перчат. За нас, гражданите, важното е да ги оставим да късат цветята, докато ние обираме плодовете. Защо да се разстройваме от днешното дребно произшествие?
Като си говореха в тоя дух, търговците следяха купчините им с багаж да бъдат събрани както трябва и после разтоварени на брега, където бяха посрещнати от рояци хора, фенери и превозни средства. Те самите до един бяха заобиколени от по няколко грижовни жени.
Последен от кораба слезе Гион Тоджи, чието лице имаше израз на крайно смущение. През целия си живот не беше прекарвал по-напрегнат ден. Главата му беше грижливо завита с кърпа, за да прикрие унизителната загуба на перчема, но това с нищо не прикриваше свъсените му вежди и сбърчените устни.
— Тоджи! Ето ме! — извика Око.
Въпреки че кърпа покриваше и нейната глава, лицето й беше останало изложено на студения вятър при чакането и бръчките й прозираха през пудрата, предназначена да ги скрие.
— Око! Значи дойде все пак.
— Нима не ме очакваше? Нали ми изпрати писмо да те посрещна тук.
— Да, но мислех, че може да не го получиш навреме.
— Случило ли се е нещо? Виждаш ми се разтревожен.
— А, дреболия. Лека морска болест. Хайде, да вървим към Сумийоши да си намерим прилична странноприемница.
— Ела насам. Поръчах да ни чака паланкин.
— Благодаря. Запазила ли си стая за нас?
— Да. Всички чакат в странноприемницата.
Тоджи остана с втрещено изражение.
— Всички ли? Какви ги говориш? Мислех само ние двамата да прекараме няколко приятни дни тук в някое тихо кътче. Ако там е препълнено с хора, аз не отивам.
Отказвайки се от носилката, той сърдито закрачи напред. Щом Око се опита да му обясни, я прекъсна и я нарече глупачка. Целият насъбран на кораба гняв избухна.