— Не че на нас ни се ще да се бием, но ако оставим да му се размине, това ще посрами училището, най-голямото средище по бойни изкуства в страната.
— И какво от това?
— Ти да не си луда?
— Вие, мъжете, си губите времето да тичате за най-големи глупости.
Той я погледна накриво с подозрение.
— А ти какво правиш тук навън през цялото това време?
— Аз ли? — тя хвърли поглед към хубавия пясък в нозете си и каза: — Търся раковини.
— Че защо ти трябва да ги търсиш? Наоколо има милиони от тях. Тъкмо пример за теб — жените си губят времето много по-безсмислено от мъжете.
— Аз търся един много особен вид раковина. Нарича се раковината на забравата.
— О? И съществува ли изобщо такава раковина?
— Да, но казват, че може да се открие само тук, на брега при Сумийоши.
— Хубаво, но се обзалагам, че няма такова нещо.
— Има, и още как! Ако не вярваш, ела с мен. Ще ти покажа.
Противно на желанието му тя обърна младежа към ред борове и му посочи един камък, на който бяха издълбани древни стихове.
— Видя ли? — попита гордо Акеми. — Какво по-голямо доказателство от това искаш?
— Но това е само предание, една от тези безполезни измислици, дето ги казват в поезията.
— Но в Сумийоши има и цветя, които те карат да забравиш, и вода също.
— Добре, да предположим, че наистина съществува. Какво вълшебство ще направи?
— Много просто. Ако сложиш една в обито или в ръкава си, можеш да забравиш всичко.
Самураят се засмя.
— Значи искаш да станеш още по-разсеяна от сега?
— Да. Бих искала да забравя всичко. Има неща, които не мога да забравя, затова съм нещастна денем и лежа будна нощем. Ето защо я търся. Защо не останеш да ми помогнеш?
— Сега не е време за детски игри! — каза строго самураят, после, сетил се внезапно за своя дълг, изчезна припряно.
Когато беше тъжна, Акеми често си мислеше, че грижите й щяха да изчезнат, стига само да забрави миналото и да се наслаждава на настоящето. Точно сега се колебаеше дали да съхрани няколко скъпи за нея спомена или да ги хвърли в морето. Ако наистина съществува такова нещо като раковината на забравата, не би я взела за самата себе си, реши тя, а би я пъхнала в ръкава на Сеиджуро.
Въздъхна, представяйки си колко хубав би бил животът, ако той просто забрави всичко, свързано с нея. Само мисълта за него караше сърцето й да изстине. Склонна беше да мисли, че той съществува с едничката цел да погуби нейната младост.
Когато й досаждаше с ласкателни изявления за любовта си, тя се утешаваше с мисли за Мусаши. Но въпреки че присъствието на Мусаши в сърцето й понякога се явяваше спасение, често то ставаше и причина за нейното нещастие, защото я караше да копнее за бягство в убежището на един свят от мечти. Все пак тя се въздържаше да се отдаде изцяло на въображението, понеже знаеше, че е възможно Мусаши напълно да е забравил за нея.
„Ех, ако имаше начин да заличи лицето му от паметта си!“, мислеше си.
Синята вода на Вътрешното море изведнъж й се стори примамлива. Вторачена в нея, тя се изплаши. Колко лесно би било да се хвърли право навътре и да изчезне.
Майка й нямаше представа, че Акеми таи такива отчаяни мисли, какво оставаше пък за Сеиджуро. Всички около нея я смятаха за много щастливо създание, може би малко вятърничаво. Намираха, че е като пъпка, още твърде далече от разцъфването си, за да може изобщо да приеме любовта на мъж.
За Акеми майка й и мъжете, които посещаваха чайната, бяха нещо външно за съкровената й същност. В тяхно присъствие тя се шегуваше и се смееше, дрънчеше със звънчето си, мръщеше се според обстоятелствата, но щом останеше сама, въздишките й бяха угрижени и мрачни.
Един слуга от странноприемницата прекъсна нейните мисли. Като я забеляза до каменния надпис, той дотича и каза:
— Млада госпожице, къде бяхте толкова време? Младият господар ви търсеше и започна да се тревожи.
Върнала се в хана, Акеми завари Сеиджуро съвсем сам да топли ръцете си под един червен юрган, метнат над котацуто. В стаята беше тихо, а в градината ветрецът шумолеше сред изсъхналите борове.
— Да не си била навън в тоя студ? — попита той.
— Какво искаш да кажеш? Не мисля, че е студено. На брега е много слънчево.
— Ти какво прави?
— Търсих раковини.
— Държиш се като дете.
— Аз съм си дете.
— Колко години ще навършиш на следващия си рожден ден?
— Няма значение. Още съм дете. Какво лошо има в това?
— Има много лошо в това. Би трябвало да помислиш какво е решила да направи с теб майка ти.