Макар да знаеше, че не може да й откаже, Матахачи беше решил да ги остави няколко дни след началото на Новата година. Осуги и чичо Гон, вероятно от страх, че не им остава дълго да живеят, така бяха погълнати от религията, че спираха при всяко възможно светилище или храм, като оставяха дарове и дълго се молеха на боговете. Почти целия днешен ден прекараха в светилището Сумийоши.
Матахачи, умиращ от скука, влачеше крака и се мусеше.
— Не можеш ли да ходиш по-бързо? — попита със сприхав глас Осуги.
Крачката на Матахачи не се измени. Толкова раздразнен от майка си, колкото и тя от него, той промърмори:
— Първо препирате, после ме карате да чакам! Бързай и чакай, бързай и чакай!
— Какво да правя със син като теб? Щом дойде на свещено място, човек би трябвало да спре и да се помоли на боговете. Никога не съм те видяла да се поклониш пред който и да е бог или Буда и помни ми думите — ще дойде време да съжаляваш за това. Между другото, ако се молеше с нас, нямаше да ти се налага да чакаш толкова дълго.
— Каква досада! — измърмори Матахачи.
— Кой е досаден? — викна възмутена Осуги.
През първите два-три дни всичко между тях вървеше като по мед и масло, но щом отново свикна с майка си, Матахачи почна да оспорва всичко, което тя върши или говори и да й се подиграва при всяка възможност. Когато се свечеряваше и се връщаха в странноприемницата, тя го караше да седне пред нея и му теглеше по една проповед, която още повече разваляше настроението му.
„Каква двойка!“, оплака се на себе си чичо Гон и се опита да измисли начин да успокои засегнатото честолюбие на старицата и да възстанови до известна степен спокойствието върху навъсеното лице на племенника си.
Предчувствайки, че се готви поредната проповед, той понечи да я изпревари.
— О! — извика весело, — стори ми се, че помирисах нещо хубаво! В чайната на плажа продават миди на скара. Хайде да спрем да похапнем.
Нито майката, нито синът показаха голямо въодушевление, но чичо Гон успя да ги поведе към крайбрежната гостилница, закрита с тънки тръстикови сенници. Докато другите двама седнаха удобно отвън на плажа, той влезе вътре и се върна с малко саке.
Предложи чаша на Осуги и добродушно отбеляза:
— Това ще поразведри Матахачи малко. Може би си прекалено строга към него.
Осуги се извърна и отсече:
— Нищо не искам да пия.
Хванат в собственият си капан, чичо Гон предложи чашата на Матахачи, който макар и още кисел, възможно най-бързо се зае един след друг да опразни три съда, като отлично знаеше, че това ще вбеси майка му. Когато помоли чичо Гон за четвърти, Осуги не можа да издържи.
— Пи достатъчно! — смъмри го тя. — Не сме на излет, нито сме дошли тук да се напиваме! Ти също внимавай, чичо Гон! По-стар си от Матахачи и би трябвало да си по-разсъдлив.
Чичо Гон, огорчен така, сякаш само той беше пил, се опита да прикрие лицето си, потривайки го с ръце.
— Да, съвсем права си — каза той кротко.
Стана и направи няколко крачки. После работата стана сериозна, защото Матахачи беше докоснал най-болното място на страстното, макар и неустойчиво Осугино чувство за майчинска любов и загриженост и тя не беше в състояние да изчака прибирането им в странноприемницата. Гневно се нахвърли върху него, без да я е грижа дали слушат други хора. Матахачи я гледаше втренчено с израз на непокорство, докато млъкна.
— Добре — каза той. — Разбирам, че гледаш на мен като на неблагодарен пройдоха без чувство за собствено достойнство. Така ли е?
— Да! Направил ли си досега нещо, което да показва чувство на гордост и самоуважение?
— Е, не съм толкова пропаднал, колкото изглежда си мислиш, но не би имало начин да го разбереш.
— О, не бих могла, така ли? Никой не познава едно дете по-добре от неговите родители. И аз мисля, че денят, в който се роди ти, беше лош ден за рода Хониден!
— Само почакай и ще видиш! Още съм млад. Един ден, когато ще си умряла и погребана, ще съжаляваш, че си казала това.
— Ха! Дано да е така, но се съмнявам, че ще стане и след сто години. Толкова е тъжно, като си помислиш.
— Добре, щом се чувстваш толкова непоносимо тъжна, че имаш син като мен, няма голяма полза да се бавя повече тук. Аз си отивам!
Кипнал от яд, той стана и тръгна с големи, решителни крачки.
Стресната, старицата се опита да го извика обратно с жално треперлив глас. Матахачи не й обърна внимание. Чичо Гон, който можеше да се затича и да се опита да го спре, не мръдна, взрян по посока към морето. Очевидно умът му беше зает с други мисли.
Осуги стана, после пак седна.
— Не се мъчи да го спреш — каза тя без нужда на чичо Гон. — Няма смисъл.