Чичо Гон се обърна към нея, но вместо да й отговори, каза:
— Онова момиче там се държи много странно. Я почакай!
Думите още не бяха излезли от устата му, когато захвърли шапката си под стряхата на гостилницата и като стрела се спусна към водата.
— Безумец! — вика Осуги. — Къде отиваш? Матахачи ни…
Тя тръгна след него, но на около двайсет разкрача от гостилницата се спъна в купчина водорасли и се просна по очи. Мърморейки сърдито, Осуги се изправи с лице и рамене, целите в пясък. Като зърна отново чичо Гон, очите й щяха да изскочат от орбитите си.
— Ах ти, стари глупако! Къде си тръгнал? Да не си си изгубил ума? — кресна.
Бе толкова развълнувана, че изглеждаше, все едно самата тя е луда. Затича се с все сила по стъпките на чичо Гон. Но твърде късно — той вече беше нагазил до колене и продължаваше навътре.
Облян с бели пръски, имаше вид почти на изпаднал в унес. Още по-навътре някакво младо момиче трескаво си проправяше път към дълбоките води. Когато той я забеляза за първи път, беше застанала в сянката на боровете, взряна с празен поглед в морето, после изведнъж се засили през пясъка към водата, а черната й коса се развяваше зад нея. Сега водата й стигаше до кръста и тя бързо се приближаваше към границата, откъдето дъното рязко пропадаше.
Щом я наближи, чичо Гон неистово извика, но момичето продължи. Внезапно тялото й изчезна, оставяйки кръгове на повърхността.
— Лудо дете! — викна чичо Гон. — Решила си да се убиеш ли?
И той сам потъна под повърхността с бълбукане. Осуги тичаше напред-назад по края на водата. Когато видя двамата да изчезват, виковете й се обърнаха на пронизителни писъци за помощ.
Като размахваше ръце, тичаше и се препъваше, тя заповядваше на хората на плажа да ги спасят, сякаш те са причина за нещастието.
— Спасете ги, безумци такива! Бързо или ще се удавят.
Няколко минути по-късно рибари изнесоха телата и ги положиха на пясъка.
— Самоубийство от любов? — попита един.
— Шегуваш ли се? — отвърна му засмян друг.
Чичо Гон беше хванал обито на момичето и още го държеше, но и той, и тя не дишаха. Девойката представляваше странна гледка — въпреки че косата й беше объркана и сплъстена, пудрата и червилото й не се бяха отмили и тя изглеждаше като жива. Зъбите й още прехапваха долната устна, но розовата й уста сякаш се смееше.
— Виждал съм я някъде преди — обади се някой. — Не е ли тя момичето, което търсеше раковини одеве по брега?
— Да, точно така! Беше отседнала там, в оная странноприемница.
Откъм хана вече се приближаваха четирима-петима мъже. Сред тях беше Сеиджуро, който задъхано си пробиваше път през тълпата.
— Акеми! — извика той. Лицето му пребледня, но остана съвършено неподвижен.
— Приятелка ли ви е? — попита един от рибарите.
— Д-д-да.
— По-добре бързо се помъчете да изкарате водата от нея.
— Можем ли да я спасим?
— Не, ако само стоите така и зяпате!
Рибарите откопчиха хватката на чичо Гон, положиха телата едно до друго и започнаха да ги натискат по корема и да ги удрят по гърба. Акеми доста скоро възстанови дишането си и Сеиджуро, нетърпелив да се отърве от погледите на свидетелите, накара мъжете от странноприемницата да я отнесат.
— Чичо Гон! Чичо Гон!
Осуги беше долепила уста до ухото на стареца и през сълзи го викаше.
Акеми се върна към живот, защото беше млада, но чичо Гон… не само беше стар, но и когато тръгна да я спасява, беше погълнал значително количество саке. Дъхът му бе застинал завинаги и никакви увещания от страна на Осуги не можеха да отворят отново очите му. Рибарите се отказаха с думите:
— Старецът си отиде.
Осуги спря да плаче за малко, колкото да се обърне към тях така, все едно са врагове, а не хора, опитващи се да помогнат.
— Какво искате да кажете? Защо той да умре, щом това младо момиче беше спасено?
Държеше се, като че е готова да ги нападне не само с думи, а и физически. Разблъска мъжете и твърдо заяви:
— Аз сама ще го съживя! Ще ви покажа.
Залови се с чичо Гон, използвайки всички начини, за които се сещаше.
Нейната решителност просълзи наблюдаващите, някои от които се заеха да й помагат. Без да изрази каквато и да е признателност, тя почна да се разпорежда сякаш с надничари — недоволстваше, че не натискат както трябва, казваше им, че това, което правят, няма да подейства, заповяда да накладат огън и прати хора за лекарство. И всичко това правеше с възможно най-голяма раздразнителност.
За хората на брега тя не беше нито роднина, нито приятел, накрая и най-съчувствено настроените започнаха да се ядосват.
— Откъде се взе тая стара вещица? — измърмори един. — Не може да различи припаднал от мъртвец. Като може да го съживи, оставете я да го направи.