Не след дълго Осуги се оказа сама с трупа. В сгъстяващия се мрак от морето се надигаше мъгла и всичко, което остана от деня, беше ивица оранжеви облаци на хоризонта. След като стъкми огън и седна до него, тя продължи да държи тялото на чичо Гон близо до себе си.
— Чичо Гон. О, чичо Гон! — стенеше.
Вълните потъмняха. Опитваше се отново и отново да върне топлината в тялото му. Изразът на лицето й сочеше, че очаква всеки миг старият човек да отвори уста и да й проговори. Сдъвка хапчета от кутията за лекарства, която стоеше в неговото оби и после ги сложи устата му. Притегли го към себе си и го залюля.
— Отвори си очите, чичо Гон! — молеше го. — Кажи нещо! Не можеш да си отидеш и да ме оставиш сама. Още не сме убили Мусаши и не сме наказали онази безсрамница Оцу.
В странноприемницата Акеми лежеше, потънала в трескав сън. Когато Сеиджуро се опита да намести пламналата й глава върху възглавницата, тя промълви нещо в унес. Известно време той седя напълно неподвижен до нея, с лице по-бледо от нейното. Сам се измъчваше при вида на страданието, което й причини.
Той беше този, който се нахвърли върху нея с животинска сила, за да удовлетвори собствената си похот. Сега седеше скръбно и вцепенено, тревожеше се за пулса и дишането й и се молеше животът, който за малко я беше напуснал, със сигурност да се върне. За един кратък ден се прояви и като звяр, и като състрадаващ човек. За Сеиджуро, отдаден на крайности, това поведение обаче не изглеждаше неоправдано.
Очите му бяха тъжни, устата му — смирено присвита. Вгледа се в нея и прошепна:
— Опитай да се успокоиш, Акеми. Не съм само аз — повечето мъже са същите… Скоро ще разбереш, макар че трябва да си била потресена от насилието на моята любов.
Доколко тази реч бе предназначена за момичето и доколко целеше да утеши неговия дух, беше трудно да се прецени, но той продължи да говори все същото.
Мракът в стаята беше като мастило. Покритото с хартия шоджи заглушаваше шума на вятъра и вълните.
Акеми се размърда и белите й ръце се подадоха изпод завивките. Щом Сеиджуро се опита да оправи юргана, тя измънка:
— К-кой ден е днес?
— Какво?
— Колко… колко дни… има… до Нова година?
— Само още седем дни от днеска. Дотогава ще се оправиш и ще се върнеш в Киото.
Наведе лицето си към нейното, но тя го отблъсна с дланта на ръката си.
— Спри! Махай се! Не те харесвам!
Той се отдръпна, но полуналудничавите думи се сипеха от устните й.
— Глупак! Звяр!
Сеиджуро седеше мълчаливо.
— Ти си звяр. Аз не… не искам да те погледна.
— Прости ми, Акеми, моля те!
— Махай се! Не ми говори!
Ръката й нервно замахна в тъмното. Сеиджуро тъжно преглътна, но продължи да я гледа.
— Коя… коя дата е?
Този път той не отговори.
— Нова година ли е вече?… Между Нова година и седми… Всеки ден… Каза ще бъде на моста… Вест от Мусаши… Всеки ден… Мостът на улица Годжо… Още толкова време до Нова година… Да се върна в Киото… Ако ида на моста, той ще е там.
— Мусаши ли? — попита смаян Сеиджуро.
Бълнуващото момиче мълчеше.
— Този Мусаши… Миямото Мусаши ли е?
Сеиджуро се вгледа в лицето й, но Акеми не каза нищо повече. Синкавите й клепачи бяха затворени; беше заспала дълбоко.
Сухи борови иглици трополяха по шоджито. Някакъв кон изцвили. Зад преградата се появи светлина и се чу гласът на една от прислужниците:
— Младият учител е тук вътре.
Сеиджуро бързо влезе в съседната стая, като внимателно затвори вратата зад себе си.
— Кой е? — попита той. — Аз съм тук.
— Уеда Рьохей — дойде отговор.
Изцяло облечен за път и покрит с прах, Рьохей влезе и седна. Докато си разменяха поздрави, Сеиджуро се чудеше какво би могло да го доведе тук. Доколкото Рьохей, както и Тоджи, беше един от старшите възпитаници и беше нужен у дома, Сеиджуро никога не би го взел със себе си току-така на излет.
— Защо идвате? Случило ли се е нещо в мое отсъствие? — попита Сеиджуро.
— Да, и трябва да ви помоля веднага да се върнете.
— Какво има?
Щом Рьохей пъхна две ръце в кимоното си и затърси нещо, от съседната стая дойде гласът на Акеми.
— Не те харесвам!… Звяр!… Махни се!
Отчетливо изречените думи бяха изпълнени със страх; всеки би си помислил, че е будна и в истинска опасност. Стреснат, Рьохей попита:
— Кой е там?
— А, това ли? Акеми се разболя, след като дойде тук. Има треска. От време на време по малко бълнува.
— Казвате, това е Акеми?
— Да, но не обръщайте внимание. Искам да чуя защо идвате.
От пояса под кимоното си Рьохей най-накрая извади едно писмо и го връчи на Сеиджуро.