— Ето това е — каза той без повече обяснения, после помести към Сеиджуро лампата, която прислужницата беше оставила.
— Хм-м. От Миямото Мусаши е.
— Да! — отвърна натъртено Рьохей.
— Отваряли ли сте го?
— Да. Обсъдихме с другите и решихме, че може да е важно, затова го отворихме и прочетохме.
Вместо да види сам какво има в писмото, Сеиджуро някак припряно попита:
— Какво пише?
Въпреки че никой не се беше осмелил да отваря пред Сеиджуро дума за Мусаши, този човек бе останал в съзнанието му. При все това почти беше убедил себе си, че никога няма да попадне отново на него. От внезапното пристигане на писмото, веднага след като Акеми беше произнесла името на Мусаши, по гърба му полазиха тръпки.
Рьохей сърдито хапеше устни.
— Най-сетне се случи. Когато миналата пролет си тръгна с големи приказки, бях сигурен, че кракът му никога няма пак да стъпи в Киото, но можеш ли да си представиш какво самомнение? Хайде, виж го! Това е предизвикателство и той има наглостта да го отправи към цялото училище Йошиока и да се подпише със собственото си име. Мисли, че може да ни победи сам всички!
Мусаши не бе написал никакъв обратен адрес, нито нещо в писмото загатваше неговото местонахождение. Не бе забравил обаче обещанието, което даде писмено на Сеиджуро и неговите възпитаници и с това второ писмо жребият беше хвърлен. Обявяваше война на училището Йошиока. Битката беше неизбежна и щеше да се води докрай — такава, в която самураите воюват до смърт, за да защитят честта си и да докажат своята изкусност със сабята. Мусаши залагаше живота си и предизвикваше цялото училище да направи същото. В решителния миг думите и хитростите нямаше да значат много.
Най-опасното за Сеиджуро беше, че още не схващаше този факт. Не разбираше, че идва денят на разплатата и не е време да пропилява времето си в празни удоволствия. Когато писмото пристигна в Киото, някои от най-преданите ученици, възмутени от разпуснатия начин на живот на Младия учител, сърдити зароптаха по повод отсъствието му в такъв решителен миг. Раздразнени от оскърблението на този самотен ронин, те съжаляваха, че Кемпо вече не е между живите. След дълги спорове решиха да обяснят на Сеиджуро положението и да го накарат незабавно да се върне в Киото. Но сега, когато писмото беше донесено, Сеиджуро само го сложи на коленете си и не понечи да го отвори.
— Не мислите ли, че трябва да го прочетете? — попита с видимо раздразнение Рьохей.
— Кое? А, това? — промълви Сеиджуро разсеяно.
Разви писмото и го прочете. Пръстите му неудържимо затрепериха — тръпката бе предизвикана не от острия език и тон на предизвикателство, а от собственото чувство на слабост и уязвимост. Суровите думи, с които го отблъсна Акеми, вече бяха нарушили неговото самообладание и разклатили самурайската му гордост. Никога досега не се беше усещал толкова безсилен.
Посланието на Мусаши беше просто и недвусмислено:
В добро здраве ли сте, откакто Ви писах за последно? Съгласно предишното си обещание, искам да Ви попитам къде, в кой ден и в кой час ще се срещнем. Нямам особени предпочитания и съм съгласен да проведем нашия уречен двубой във време и място, определено от Вас. Моля да оставите знак край моста на улица Годжо, като ми дадете отговора си някъде до седмия ден от новата година.
Вярвам, че както обикновено сте доусъвършенствал Вашето бойно умение. Аз самият смятам, че в някаква малка степен съм напреднал.
Сеиджуро пъхна писмото в кимоното си и стана.
— Връщам се веднага в Киото — заяви.
Това беше произнесено не толкова от някаква решителност, а защото чувствата му бяха така объркани, че не можеше и миг повече да издържи стоенето на едно място. Трябваше да се махне и да остави колкото се може по-бързо целия този кошмарен ден зад себе си.
Сред много суматоха повика собственика и го помоли да се грижи за Акеми — поръчение, което човекът прие с неохота въпреки парите, които Сеиджуро настоятелно му даде.
— Взимам твоя кон — каза той кратко на Рьохей.
Като бягащ разбойник се метна на седлото и бързо препусна между тъмните редици дървета, оставяйки Рьохей да го следва в непосилен бяг.
„Дългия прът“
— Един с маймунка ли? Да, отби се одеве.
— Видяхте ли накъде отиде?
— Натам, към моста Ноджин. Макар че не мина по него — май влезе при майстора на саби по-надолу.
След кратко съвещание учениците от Йошиока изчезнаха като дим, оставяйки своя осведомител зяпнал от недоумение за какво е цялата тази суматоха.
Въпреки, че работното време на дюкяните покрай Източния ров тъкмо беше приключило, работилницата за саби беше още отворена. Един от мъжете влезе, поговори с чирака и се появи с вик: