— Тема! Той е тръгнал към Тема!
Всички се понесоха натам.
Чиракът каза, че точно когато мислел да спуска кепенците за през нощта, някакъв самурай с дълъг перчем на челото пуснал една маймуна до предната врата, настанил се на един стол и пожелал да види собственика. Като разбрал, че го няма, казал, че иска да му наточат сабята, която обаче бил прекалено ценна, за да бъде поверена на някой друг, освен на самия майстор. Настоял също да види образци от работата на последния.
Чиракът любезно му показал няколко остриета, но като ги разгледал, самураят не изразил нищо друго освен презрение:
— Тук изглежда се занимавате само с обикновени оръжия — сухо казал той. — Не мисля, че ще е разумно да ви давам моето. Прекалено добро е, работа на бидзенски майстор. Наричат го „Дългия прът“. Виждате ли го безупречно е.
С явна гордост го вдигнал нагоре. Чиракът, развеселен от хвалбите на младежа, възразил, че единствените забележителни качества на сабята били нейната дължина и права форма. Самураят, видимо засегнат, рязко станал и поискал да го упътят към пристана на лодките от Тема за Киото.
— Ще дам да оправят сабята ми в столицата — отсякъл. — Всички оръжейни майстори в Осака, които посетих, изглежда се занимават само с боклуци за обикновените пехотинци. Извинете за безпокойството.
Напуснал със студено изражение на лицето.
Разказаното от чирака вбеси още повече учениците като ново доказателство за извънредната самонадеяност на младежа, за която имаха вече създадено мнение. Беше им ясно, че с отсичането на перчема на Гион Тоджи самохвалкото е станал още по-наперен.
— Това е без съмнение нашият човек!
— Пипнахме го сега! Падна ни в ръцете!
Без нито веднъж да спрат да си поемат дъх, мъжете продължиха гонитбата, при все че слънцето залязваше.
— Изпуснахме я! — възкликна един от тях, като приближиха пристана на Тема.
Говореше за последната лодка, отплаваща в края на деня.
— Невъзможно.
— Какво те кара да мислиш, че сме я изпуснали? — попита друг.
— Не виждаш ли? Там долу — каза първият, посочил кея. — Прибират столовете пред чайните. Трябва вече да е отплавала.
Няколко мига останаха заковани като кораби в безветрие.
После, щом разпитаха, разбраха, че самураят наистина се е качил на последното корабче. Придвижването по вода срещу течението в посока Киото беше бавно и те щяха да имат достатъчно време, без дори да бързат, да настигнат лодката на следващата спирка Тойосаки.
Разбрали това, спокойно пиха чай и ядоха оризови питки и евтини сладкиши, преди да поемат с ускорен ход нагоре по пътя покрай брега на реката. Пред тях тя изглеждаше като виеща се в далечината сребърна змия. При сливането си реките Накацу и Тема образуваха по-голямата река Йодо и близо до това разклонение в средата на течението блещукаше светлина.
— Лодката! — извика един от мъжете.
Седмината се въодушевиха и скоро забравиха пронизващия студ. В оголените полета край пътя заскрежени и изсъхнали стръкове папур проблясваха като тънки стоманени саби. Вятърът сякаш носеше лед.
Разстоянието между тях и плаващата светлина се скъси и те доста ясно можаха да видят корабчето. Скоро един от мъжете, без да мисли, извика:
— Хей вие там. Я по-бавно!
— Защо? — чу се от борда.
Недоволни, че са привлекли вниманието върху себе си, спътниците му смъмриха кресльото. Така или иначе щеше да спре на следващия пристан. Същинска глупост беше да дават предварително предупреждение. Но щом вече беше станало, всички се съгласиха, че най-добре да отправят своето искане към пътниците още сега.
— Той е сам и ако не го предизвикаме веднага, може да заподозре нещо, да скочи във водата и да се изплъзне.
Като вървяха успоредно с лодката, те отново се провикнаха към онези на борда. Властен глас, без съмнение на капитана, запита какво желаят.
— Докарай лодката към брега!
— Какво? Да не сте луди! — долетя отговорът, придружен с дрезгав смях.
— Спрете тук!
— За нищо на света!
— Тогава ще ви чакаме на следващия пристан. Имаме малко работа с един младеж при вас. Той е с перчем и с маймуна. В случай че има някакво чувство за чест, кажете му да се покаже. А ако го оставите да избяга, ще ви изкараме всички на брега.
— Капитане, не им отговаряйте! — помоли един от пътниците.
— Каквото и да казват, просто не им обръщайте внимание — посъветва друг. — Да продължим към Моригучи. Там има охрана.
Повечето пътници се бяха скупчили изплашено и снижили глас. Онзи, който преди няколко минути приказваше така самоуверено със самураите на брега, сега стоеше като онемял. Според него, както и според останалите, най-безопасно бе да се държат достатъчно навътре в реката.