Накрая със силен боен вик един от мъжете подскочи напред и замахна. Беше сигурен, че е нанесъл удар. В действителност върхът на сабята му подмина целта с цели два лакътя и дъгата му завърши с удар в една скала, при който оръжието шумно иззвъня. Мъжът политна напред и остана съвършено незащитен.
Вместо да убива такава лесна плячка, младежът скочи настрана и замахна към следващия. Докато смъртният вик още се носеше във въздуха, останалите трима си плюха на петите. С кръвожаден крясък младежът застана, хванал с две ръце сабята.
— Страхливци! — извика той. — Върнете се и се бийте! Това ли е училището Йошиока, с което се хвалите? Предизвиквате някой и после бягате! Нищо чудно, че Йошиока вече е посмешище.
За всеки уважаващ себе си самурай подобни обиди щяха да са по-непоносими, отколкото ако го заплюят, но доскорошните преследвачи на младежа бяха твърде погълнати от тичането, за да ги е грижа.
Точно тогава надалеч от дигата се чуха звънчета на кон. Реката и заскреженото поле отразяваха достатъчно светлина и младежът можа да различи фигура на ездач и още една, тичаща отзад. Макар дъхът им да се изпаряваше от ноздрите в мразовития въздух, в бързината си те изглеждаха бяха забравили за студа.
Тримата бягащи самураи едва не се сблъскаха с коня, когато ездачът му грубо дръпна поводите. Като разпозна тримата, Сеиджуро гневно се намръщи:
— Какво правите тук? — изръмжа той. — Накъде тичате?
— Това е… това е Младия учител! — заекна един от тях.
Уеда Рьохей изникна иззад коня и се нахвърли върху им:
— Какво означава това? Трябваше да съпровождате Младия учител, глупаци такива! Сигурно сте били твърде заети с това как да се забъркате в поредната пиянска свада.
Стреснати, но основателно засегнати, тримата изплюха камъчето. Разказаха цялата история за това, как без да имат нищо общо с пиянски свади, са защитавали честта на училището Йошиока и на техния учител и как пострадаха от ръцете на един млад, но демоничен самурай.
— Вижте! — викна един от тях. — Той идва насам.
С ужасени очи наблюдаваха приближаващия се враг.
— Я млъквайте! — заповяда с негодуващ глас Рьохей. — Прекалено много приказвате. Намерило се кой да защитава честта на училището. Никога не ще измием този срам. Отстранете се! Аз ще се погрижа за него.
Той застана в предизвикателна поза и зачака. Младежът се втурна към тях.
— Бийте се докрай! — извика. — Да не би бягството да е присъщата на Йошиока разновидност на Изкуството на войната? Аз лично не искам да ви убивам, но моят „Дълъг прът“ е още жаден. Страхливци такива, поне оставете главите ви да паднат.
Тичаше покрай бента с огромни, уверени крачки и сякаш щеше да скочи право на главата на Рьохей, който си плю на ръцете и отново решително сграбчи сабята си.
В мига, в който младежът прелиташе покрай него, Рьохей нададе пронизителен вик и вдигна сабя над златовезаната му горна дреха, за да нанесе удара си, без обаче да засегне самия него.
Спирайки за миг, младежът се обърна и извика:
— Това пък какво е? А, още един?
Силата на замаха повлече Рьохей напред и в този миг младежът нанесе ожесточен удар. През целия си живот Рьохей не беше виждал толкова могъщ замах и въпреки че точно навреме успя да го избегне, политна с главата напред право в оризището долу. За негово щастие, бентът беше доста нисък и полето беше замръзнало, но той изгуби оръжието си, също както и своята самоувереност.
Когато той се покатери обратно на четири крака, младежът вече се движеше с бързината на разярен тигър. С един замах на сабята разпръсна тримата ученици и се насочи към Сеиджуро.
Последният още не беше почувствал никакъв страх. Мислеше, че всичко ще свърши преди той да се намеси. Но сега опасността се спусна право върху него във вида на една ненаситна сабя. Тласнат от внезапно вдъхновение, Сеиджуро извика:
— Ганрю! Чакай!
Освободи единия си крак от стремето, сложи го на седлото и застана прав отгоре. Конят отскочи към главата на младежа, а Сеиджуро се преметна назад във въздуха и се приземи на крака на около три крачки разстояние.
— Колко майсторско! — извика младежът с неподправено възхищение, докато настъпваше към Сеиджуро. — Нищо, че сте мой враг — това беше наистина великолепно. Вие трябва да сте самият Сеиджуро. Гответе се!
Острието на дългата сабя се превърна във въплъщение на бойния дух на младежа. То застрашително се надвесваше все по близо до Сеиджуро, но той, въпреки всичките си недостатъци, беше син на Кемпо и умееше да посреща спокойно опасността. Обърна се уверено към младия мъж с думите:
— Вие сте Сасаки Коджиро от Ивакуни. Познах ви. Вярно — както подозирате, аз съм Йошиока Сеиджуро. Обаче аз нямам желание да се бия с вас. Ако наистина е необходимо, можем да го уредим някой друг път. Сега бих искал да разбера как стана всичко това. Свалете сабята си.