Когато Сеиджуро го нарече Ганрю, младежът явно чу. Сега, щом се обърна към него с името Сасаки Коджиро, се стресна.
— Как разбрахте кой съм? — попита.
Сеиджуро се плесна по бедрото.
— Така си и знаех! Просто налучквах, но бях прав! — После се приближи и каза: — За мен е удоволствие да се запознаем. Много съм слушал за вас.
— От кого? — попита Коджиро.
— От вашия учител Ито Ягоро.
— О, вие негов приятел ли сте?
— Да. До миналата есен той имаше отшелническа хижа на възвишението Кагура в Ширакава и аз често го посещавах там. А и той е идвал няколко пъти у дома.
Коджиро се усмихна.
— Е, тогава това не е съвсем като първо запознанство, нали?
— Да. Итосай доста често ви споменаваше. Разправяше, че имало един човек от Ивакуни на име Сасаки, който е изучил школата на Тода Сейген и после учил при Канемаки Джисай. Каза ми, че този Сасаки бил най-младият в училището на Джисай, но че един ден щял да бъде единственият майстор на сабята, който би могъл да застане срещу Итосай.
— Още не мога да разбера как познахте толкова бързо.
— Е, млад сте и отговаряте на описанието. Като видях как добре владеете тази дълга сабя, си спомних, че ви наричат още Ганрю — „Върбата на речния бряг“. Предусетих, че това трябва да сте вие, и не се излъгах.
— Невероятно. Просто необяснимо.
Докато Коджиро цъкаше със задоволство, погледът му падна върху окървавената сабя, която го подсети, че е станал бой. Зачуди се как ще може да се оправят нещата. Както се оказа обаче, той и Сеиджуро така си допаднаха, че скоро беше постигнато разбирателство и след няколко минути двамата се разхождаха по бента рамо до рамо като стари приятели. Зад тях бяха Рьохей и тримата унили ученици. Групичката се отправи към Киото. Коджиро говореше:
— От самото начало не можах да разбера за какво изобщо беше боя. Нямах нищо против тях.
Сеиджуро размишляваше за поведението на Гион Тоджи в последно време.
— Възмутен съм от Тоджи — каза той. — Щом се върна, ще му искам отчет. Моля ви да не мислите, че имам лоши чувства към вас. Просто съм покрусен да разбера, че хората в моето училище не са по-добре възпитани.
— Виждате що за човек съм аз — отвърна Коджиро. — Приказвам на едро и винаги съм готов да се бия с някой. Вашите ученици не са единствените виновни. Всъщност мисля, че трябва да ги поощрите, че опитват да защитават доброто име на Йошиока. За съжаление като бойци не ги бива много, но поне се стараят. Малко ми е мъчно за тях.
— Аз съм виновен — каза просто Сеиджуро.
Лицето му изразяваше неподправена болка.
— Нека забравим за случилото се.
— Нищо не би ме зарадвало повече.
Видът на сговора, настъпил между двамата, беше истинско облекчение за останалите. Кой би помислил, че това красиво, надраснало възрастта си момче, е страхотният Сасаки Коджиро, възхваляван от Итосай? (Точните му думи бяха „Чудото от Ивакуни“). Нищо чудно Тоджи в своето невежество да се е изкушил да се заяде. И нищо чудно, че това го е докарало дотам да стане смешен. Рьохей и останалите трима потръпваха при мисълта колко малко им оставаше да бъдат покосени от „Дългия прът“. Сега, когато очите им се бяха вече отворили, гледката на широките рамене и здравия гръб на Коджиро ги караше да се чудят как са могли да бъдат толкова глупави да го подценяват.
Скоро пак стигнаха до пристана. Труповете вече бяха замръзнали и на тримата беше наредено да ги погребат, докато Рьохей отиде да намери коня. Коджиро обикаляше наоколо, подсвирквайки на своята маймунка, която изникна изневиделица и скочи на рамото на господаря си. Сеиджуро не само подкани Коджиро да дойде с тях в училището на улица Шиджо и да остане там за известно време, но дори предложи коня си. Коджиро отказа.
— Това не би ми подхождало — заяви той с необичайна почтителност. — Аз съм само един млад ронин, а вие сте глава на голямо училище, син на изявен мъж, водач на стотици ученици. — Като хвана юздата, той продължи: — Моля, качете се вие на коня. Аз само ще се държа за това. Така е по-лесно да се ходи. Ако наистина е удобно да дойда с вас, бих приел предложението ви и бих ви гостувал известно време в Киото.
Със същата сърдечност Сеиджуро каза:
— Добре тогава, засега ще яздя аз, а когато краката ви се уморят, можем да си разменим местата.
Изправен пред изгледа да се бие в началото на новата година с Миямото Мусаши, Сеиджуро си даваше сметка, че не е лошо да има около себе си майстор на сабята като Сасаки Коджиро.