Орловата планина
Между 1550 и 1570 година най-известните учители по саблено изкуство в източна Япония бяха Цукахара Бокуден и господарят на Исе, Коидзуми, чийто съперници в централен Хоншу бяха Йошиока Кемпо от Киото и Ягю Мунейоши от Ямато. Към тях се добавяше името и на господаря на Кувана, Китабатаке Томонори — учител по бойни изкуства и забележителен владетел. Дълго след смъртта му хората от Кувана го споменаваха с любов, защото за тях той се беше превърнал в символ на добро управление и благоденствие.
Когато Китабатаке учил при Бокуден, последният му предал своето Върховно изкуство: най-тайния от тайните си начини за боравене със сабята. Синът на Бокуден, Цукахара Хикоширо наследил името и положението на баща си, но неговото тайно съкровище не му било завещано. По тази причина школата на Бокуден не се разпространила, където действал Хикоширо, а в околността на Кувана, управлявана от Китабатаке.
Според преданието, след смъртта на Бокуден, Хикоширо отишъл в Кувана и се опитал да подмами Китабатаке да му разкрие тайния способ. „Баща ми, заявил той, отдавна ме научи на него. Разбрах, че е постъпил така и с вас. Но напоследък се чудя дали това, което ни е предал, е всъщност едно и също нещо. И тъй като висшите тайни на Пътя са това, към което и двамата се стремим, мисля, че трябва да сравним това, което сме усвоили. Не сте ли на същото мнение?“
Въпреки че веднага схванал нечистите помисли на наследника на Бокуден, Китабатаке бързо се съгласил да му покаже нещо. Но това, в което бил посветен Хикоширо по този начин, било само външната форма на Върховното изкуство на сабята, без неговата най-съкровена тайна. Така Китабатаке останал единственият учител по истинската школа Бокуден и за да се обучават на нея, учениците трябвало да отидат в Кувана. На изток Хикоширо преподавал кухата обвивка на бащиното си умение, лишена от заряда на живото ядро; представял подправеното за първообраза.
Или поне така разказваха на всеки пътник, пресичащ района на Кувана. Историята не беше лоша, за разлика от други. Доколкото се основаваше на определени факти, тя беше по-правдоподобна и по-последователна в сравнение с повечето от безбройните местни народни предания, които хората разказват, за да потвърдят колко забележителен и неповторим е техният любим град или област.
Мусаши идваше от укрепеният град Кувана и като се спускаше по склона на планината Тарусака, чу легендата от своя коняр. Кимна и учтиво каза:
— Наистина ли? Колко интересно.
Беше в средата на последния месец от годината и макар климатът в Исе да е относително топъл, вятърът, който духаше откъм протока Нако, беше режещ и студен.
Мусаши носеше само тънко кимоно, памучни долни дрехи и наметка без ръкави — одеяние, твърде леко според всякаква преценка, както и доста мръсно. Лицето му не беше дори и бронзово, а съвсем почерняло от слънцето. Износената и оръфана сламена шапка изглеждаше напълно излишна върху неговата обрулена от стихиите глава. Ако я захвърлеше някъде по пътя, никой не би си направил труда да я вдигне. Косата му, немита от много дни, беше вързана назад и при все това наподобяваше птиче гнездо. Каквото и да бе правил през последните шест месеца, кожата му имаше вид на добре ощавена. Очите му хвърляха перленобели отблясъци на своя матов фон.
Откакто го беше наел този размъкнат ездач, конярят през цялото време се тревожеше. Съмняваше се дали изобщо ще си получи парите и беше сигурен, че никой няма да му плати пътя на връщане от мястото дълбоко в планината, където отиваха.
— Господине — каза той малко плахо.
— М-м!
— Така добре ли е?
— М-м.
Гледката към протока занимаваше Мусаши повече от приказките и конярят, въпреки че се постара, не можа да измъкне друг отговор освен кимане и уклончивото „М-м“.
Той опита отново:
— Уджии не е нищо повече от малко селце навътре в планината на около три часа път от връх Судзука. По какъв случай отивате на подобно място?
— Отивам да се видя с един човек.
— Там има само няколко селяни и дървари.
— В Кувана чух, че там живее един човек, който много добре владее оръжието, направено от закачени на верига кълбо и с крив нож.
— Това трябва да е Шишидо.
— За него става дума. Името му е Шишидо някой си.
— Шишидо Байкен.
— Да.
— Той е ковач, прави сърпове. Спомням си, че съм чувал колкото го бива с това оръжие. Вие бойни изкуства ли учите?
— М-м.
— Е, в такъв случай, вместо да ходите при Байкен, бих ви посъветвал да отидете в Мацудзака. Там са едни от най-добрите майстори на сабята в областта Исе.
— Кой например?
— Ами Микогами Тендзен, на първо място.