Мусаши кимна.
— Да, знам за него.
Не каза нищо повече, като остави впечатление, че е добре запознат с подвизите на Микогами. Щом стигнаха в градчето Йокаичи, болезнено закуцука към една сергия, поръча си суха храна и седна да се храни. Сводът на едното му стъпало беше превързан заради гнояща рана, която обясняваше защо е предпочел да наеме кон вместо да върви пеш. Независимо от навика му да полага големи грижи за тялото си, преди няколко дни в многолюдния пристанищен град Наруми настъпил дъска със забит пирон. Възпаленото му и зачервено стъпало имаше вид на маринована мандарина и от два дни го тресеше.
Както виждаше нещата, беше влязъл в бой с един гвоздей и гвоздеят бе победил. Като ученик по бойни изкуства се чувстваше унизен, че се е оставил да бъде изненадан. „Нима няма начин да се противопоставиш на враг от такъв род?, питаше се. Пиронът беше насочен нагоре и ясно различим. Стъпих на него, защото бях полузаспал. Не — сляп, тъй като духът ми още не се проявява чрез цялото ми тяло. Нещо повече, позволих на пирона да проникне дълбоко, което значи, че реакциите ми са бавни. Ако се владеех по-добре, щях да забележа гвоздея, веднага щом подметката на сандала ми го докосна.“
Бедата, заключи той, е в неговата незрялост. Тялото и сабята му още не са станали едно цяло. Макар ръцете му да заякват с всеки изминал ден, духът му и останалата част от тялото му не са в съзвучие. Бе така настроен за укори към себе си, че това му се стори като някакъв недъг.
И все пак не смяташе последните шест месеца за напълно пропилени. След бягството от Ягю първо ходи в Ита, после вървя по главния път към Оми, след това — през областите Мино и Овари. Във всеки град, във всяка планинска клисура се стремеше да овладее верния Път на меча. Понякога усещаше, че се докосва до него, но тайната му оставяше неуловима, недостъпна нито сред хората, нито в планината.
Не си спомняше с колко воини се беше сблъсквал. Наброяваха дузини, всичките добре обучени и превъзходно владеещи сабята. Не е трудно да попаднеш на способен боец. Голяма рядкост обаче е да намериш истински мъж. Макар светът да е пълен и дори препълнен с хора, да откриеш неповторимо, запомнящо се човешко същество не е лесно. През своите пътувания Мусаши беше стигнал до това дълбоко убеждение и се чувстваше болезнено обезсърчен. Но тогава мисълта му винаги се насочваше към Такуан — неотразимата, единствена по рода си личност.
„Навярно много ми е провървяло, мислеше Мусаши. Поне имах щастието да се срещна с един истински мъж. Трябва на всяка цена да направя плодоносен опита от познанството си с него.“ Всеки път, когато Мусаши се сещаше за Такуан, особена физическа болка пробягваше от китките по цялото му тяло. Беше странно усещане, телесно припомняне на времето, когато беше здраво вързан за клона на кедъра.
„Само почакай!, заричаше се Мусаши. В скоро време аз ще вържа Такуан горе на същото дърво, ще седна на земята и ще му проповядвам истинския път в живота!“ Не че негодуваше срещу монаха или имаше някакво желание за отмъщение. Просто искаше да докаже, че самоусъвършенстването, което би могло да се постигне по Пътя на меча, е по-високо от това, до което кой да е би се домогнал чрез упражнения в дзен. Мисълта, че един ден могат да си разменят местата със своенравния монах, караше Мусаши да се усмихва.
Разбира се, нещата биха могли да не се развият по желания начин. Но да допуснем, той действително напредне много и му се отдаде възможността да завърже Такуан на кедъра и да го поучава; какво би казал тогава монахът? Навярно ще извика от радост и ще заяви: „Великолепно! Сега вече съм щастлив.“
Но не, Такуан не би бил така прям. Верен на себе си, би се изсмял и би казал: „Глупак! Напредваш, но си оставаш глупав!“
Точните думи нямаха голямо значение, важното беше друго. По необичаен начин Мусаши чувстваше, че да удари в земята Такуан с личното си превъзходство е негов своеобразен дълг към монаха. Въображението му беше достатъчно простодушно. Мусаши беше поел по Пътя по свой начин и ден след ден откриваше колко безкрайно дълго и трудно е постигането на истинската човечност. Когато по-трезво настроената част от неговата природа му напомнеше колко много е напреднал в това отношение Такуан, фантазиите му се изпаряваха.
Още повече го разстройваше мисълта колко незрял и несръчен е в сравнение със Секишусай. Мисълта за стария учител от школата Ягю едновременно го подлудяваше и натъжаваше. Тя остро го караше да осъзнае собствената си неподготвеност поне донякъде уверено да говори за Пътя, за Изкуството на воина или каквото и да е друго.
В подобни мигове светът, който преди му се виждаше пълен с глупци, ставаше застрашително огромен. Но животът, казваше си тогава Мусаши, не е въпрос на логика. Мечът не е логичен. Важно е не говоренето или разсъждението, а действието. Нека има други хора, много по-велики понастоящем от него, но и той може да стане велик! Когато усъмняването в самия себе си заплашваше да го смаже, Мусаши имаше навика да поема право към планината. В уединението си там успяваше да се възстанови. Какъв живот води ставаше ясно по вида му, когато се връщаше към града — бузите му хлътнали като на сърна, тялото покрито с драскотини и синини, косата твърда и сплъстена от дългите часове, прекарани под студени водопади. Ставаше толкова мръсен от спането на земята, че белотата на зъбите му изглеждаше неземна. В него кипеше самонадеяност, граничеща с надменност и той изгаряше от желание да попадне на достоен противник. Именно в търсене на изпитания за духа накрая той винаги слизаше от планината.