Сега беше тръгнал, защото се чудеше дали майсторът на оръжието на веригата, топката и кривия нож от Кувана е достатъчно добър. През десетте дни, оставащи до уговорката му в Киото, имаше време да отиде и да разбере дали Шишидо Байкен е от онези рядко срещани истински мъже или само още един от многобройните оризоядни червеи, които населяват тая земя.
Беше вече късно през нощта, когато стигна целта си дълбоко в планината. Благодари на коняря и го освободи да си ходи. Този обаче заяви, че е много късно и предпочита да придружи Мусаши до къщата, която търси и да прекара нощта под стряхата й. На следващата сутрин може да слезе през прохода Судзука и ако има късмет, да качи пътник на връщане. И бездруго беше прекалено тъмно и студено, за да поема обратно преди изгрев-слънце. Мусаши се съгласи с него. Бяха в долина, затворена от три страни и накъдето и да тръгне, конярят трябваше да гази сняг до колене нагоре по склоновете.
— В такъв случай — каза Мусаши, — елате с мен.
— В къщата на Шишидо Байкен ли?
— Да.
— Благодаря ви, господине. Да видим как ще я намерим.
Тъй като Байкен имаше ковачница, всеки от местните хора би могъл да ги упъти към дома му, но в тоя нощен час цялото село беше потънало в сън. Единственият намек за живот бяха глухите удари на бухалка за тепане на платно. Те тръгнаха в мразовитата тъмнина по посока на звука и скоро забелязаха светлина.
Оказа се къщата на ковача. Отпред имаше купчина метални отпадъци, а стената беше цялата на опушени петна. По знак на Мусаши конярят бутна вратата и влезе. В пещта гореше огън и една обърната с гръб жена бухаше платнище.
— Добър вечер, госпожо. О-хо! Имате огън. Чудесно!
Конярят се насочи право към ковашката пещ. Жената скочи при внезапното нахлуване и остави работата си.
— Кои по дяволите сте вие? — попита тя.
— Чакайте, ще ви обясня — каза мъжът, който почна да грее ръцете си. — Докарах отдалече един човек, който иска да се види със съпруга ви. Току-що пристигаме. Аз съм коняр от Кувана.
— Е, щом е така…
Жената погледна кисело към Мусаши. Недоволната гримаса показваше, че й е омръзнало да вижда тук шугийоша и знаеше как да се оправя с тях. С известна надменност тя му нареди, като на дете:
— Затворете вратата! Бебето ще настине от тоя студен въздух.
Мусаши с поклон се подчини. После се настани на един пън край пещта и огледа обстановката от опушената леярна до обитаваната от тримата част на къщата. На една дъска на стената висяха десетина окачени на вериги топки. В интерес на истината, Мусаши никога не беше виждал това изобретение и сега разбра какво представлява всъщност. Другата причина за пътуването му беше убеждението, че ученик като него трябва да се запознае с всички видове оръжия. Очите му просветваха от любопитство. Жената, на около тридесет години и доста хубава, остави бухалката си и тръгна към жилищната част на дома. Мусаши помисли, че ще донесе чай, но вместо това тя седна на една рогозка, на която спеше малко дете, взе го и започна да го кърми. На Мусаши пък каза:
— Сигурно сте един от ония млади самураи, дето идват при мъжа ми да им пусне кръв. Ако е така, имате късмет. Той замина и няма защо да се тревожите, че ще бъдете убит. — Тя се засмя весело.
Крайно раздразнен, Мусаши не се и усмихна. Не беше дошъл в това затънтено селце, за да го взима някаква жена на подбив. Всяка от тези твари, мислеше той, е склонна до крайност да надценява положението на съпруга си. А тази беше още по-лоша от другите. Изглежда смяташе своя благоверен за най-великия мъж на земята.
Не желаейки да нанася обида, Мусаши каза:
— Разочарован съм да чуя, че мъжът ви не е тук. Къде е отишъл?
— При Аракида.
— Къде е това?
— Ха-ха! Дошли сте в Исе, а даже не сте чували за семейство Аракида ли?
Бебето на гърдите й захленчи и тя, забравила гостите, му запя приспивна песничка на местното наречие: