Това, което изпитваше сега, го накара да се замисли. Никога в живота си не бе имал случай да е прикован три дни на легло. Не си спомняше да е боледувал, освен като дете, когато имаше синя пъпка на главата.
„Болестта е най-лошият от враговете, разсъждаваше той. Все още съм безпомощен в нейните ръце.“ Досега смяташе, че противниците му ще идват отвън. Обстоятелството, че е обездвижен от неприятел вътре в него, беше нещо непознато и предизвикващо към размисъл. „Още колко дни има до края на годината, чудеше се. Не мога просто да седя тук и да бездействам.“ Докато лежеше, обзет от угризения, ребрата сякаш притискаха сърцето и гърдите му се стягаха. Той изрита завивката от подутия си крак. „Ако не мога даже над това да надделея, как мога да се надявам да победя цялото училище Йошиока?“
Решен да притисне и задуши демона в себе си, Мусаши се насили да седне чинно с подвити крака. Болката бе така остра, че почти загуби съзнание. Седеше с лице към прозореца, но със затворени очи. Мина доста време, докато избилата по лицето му ярка червенина почна да се разнася и главата му малко се проясни. Питаше се дали демонът отстъпва пред неговата непоколебима твърдост.
Като отвори очи, видя пред себе си гората край светилището на Исе. Зад дърветата се виждаше връх Мае, а малко по на изток — Асама. Над билата между тях се издигаше един връх, който гледаше отвисоко съседите си и нахално се беше вторачил в Мусаши. „Сякаш е орел“, помисли си той, без да знае, че името му действително е Орлов връх. Дръзкият вид на височината го наскърбяваше; с надменната си поза той й се присмиваше, докато това не разбуди отново бойния му дух.
В мислите му се яви Ягю Секишусай, старият майстор на сабята, на който му приличаше този горд връх. След известно време започна да му се струва, че върхът е самият Секишусай, който го наблюдава от облаците и се смее на неговата слабост и незначителност.
Загледан в планините, Мусаши забрави за известно време крака, но после болката отново заяви присъствието си в неговото съзнание. Да беше стъпил в огъня на ковашката пещ, мислеше той с горчивина, нямаше да го боли повече. Неволно изтегли изпод себе си голямото, заоблено нещо и го изгледа свирепо, неспособен да приеме, че то наистина е част от него.
На висок глас повика прислужницата. Щом тя не се появи веднага, заудря с юмрук по татамито.
— Защо няма никой? — извика. — Аз си тръгвам. Донесете сметката. Пригответе храна — малко препечен ориз и ми намерете три чифта здрави сламени сандали!
Скоро беше на улицата. Закуцука през стария пазар, където се смяташе, че с роден славният воин Тайра но Тадакио, героят на „Повест за войната Хоген“. Но сега почти нищо наоколо не напомняше за рождено място на герой. По-скоро беше като бардак на открито, ограден със сергии за чай и гъмжащ от жени. Покрай улицата имаше повече съблазнителки, отколкото дървета. Те подвикваха на пътниците и се вкопчваха в ръкавите на минаващите възможни клиенти, като флиртуваха, умилкваха се и се заяждаха. За да стигне до светилището, Мусаши буквално трябваше да си пробива път между тях, като се мръщеше и избягваше наглите им погледи.
— Какво ти е на крака?
— Да те облекча ли малко?
— Дай да ти го разтрия!
Те го дърпаха за дрехите, улавяха ръцете му, сграбчваха го за китките.
— Един привлекателен мъж доникъде няма да стигне, ако се цупи така!
Мусаши се изчерви и слепешком се запрепъва напред. Изцяло беззащитен пред такъв род набези, той се извиняваше пред някои и намираше учтиви оправдания пред други, което само караше жените да се кикотят. Щом една от тях отбеляза, че е „сладък като тигърче“, атаките от страна на белосаните ръце станаха още по-настоятелни. Накрая той се отказа от всякакви опити да пази достойнство и побягна, без даже да спре да си вземе шапката, когато тя хвръкна. Хилещите се гласове го последваха през дърветата, докато излезе от града.
За Мусаши беше невъзможно да пренебрегне жените и трябваше да мине дълго време, докато се смири у него полудата, предизвикана от докосванията на ръцете им. Само при спомена за тръпчивото ухание на бяла пудра пулсът му се учестяваше и никакво умствено усилие не можеше да го успокои. Това беше по-голяма заплаха от противник, застанал пред него с извадена сабя. Просто не знаеше как да се справи с нея. По-късно щеше да се мята и преобръща цяла нощ с тяло, изгарящо от полово желание. Дори непорочната Оцу понякога ставаше обект на неговите похотливи фантазии.