Днес кракът отвличаше мислите му от жените. Бягството от тях, когато едва можеше да ходи, беше, сякаш стъпва по нажежено желязо. При всяка следваща крачка го прерязваше мъчителна болка в стъпалото, която отекваше в главата му. Устните му горяха, ръцете бяха омекнали, а косата остро миришеше на пот. Само повдигането на ранения крак отнемаше всичките сили, които успяваше да събере. От време на време му се струваше, че тялото му изведнъж ще се разпадне на части. Не че хранеше някакви заблуди. Когато напусна хана, знаеше, че това ще бъде мъчение и възнамеряваше да го издържи. Някак успяваше да се владее, като проклинаше шепнешком всеки път, щом провлечеше окаяния си крак.
Когато премина река Исудзу и навлезе в околността на Вътрешното светилище, във въздуха настъпи гостоприемна промяна. Почувства свято присъствие, усети го в дърветата и в гласовете на птиците. Какво представляваше, той не можеше да каже, но беше там.
Изстена и рухна върху корените на един кедър, като скимтеше тихо от болка и държеше с две ръце стъпалото си. Дълго седя там, неподвижен като скала. Тялото му изгаряше в треска, макар че студеният вятър хапеше кожата му.
Защо изведнъж се надигна от леглото и избяга от странноприемницата? Всеки разумен човек би стоял там мирно и тихо, докато стъпалото му заздравее. Не беше ли детинско, дори малоумно един възрастен да се остави да бъде надвит от нетърпението?
Но не беше само нетърпение това, което го движеше, а духовна потребност, и то дълбока. Защото въпреки цялата болка и физическо терзание, духът му беше напрегнат и пулсиращ от жизненост. Той вдигна глава и с жадни очи огледа пустотата наоколо.
Сред мрачното, неспирно стенание на грамадните дървета в свещената гора ухото на Мусаши долови друг звук. Някъде недалеч флейти изпълняваха старинна музика, посветена на боговете, а неземни детски гласове пееха свещени заклинания. Привлечен от тези умиротворяващи звуци, той се опита да стане. Прехапал устни, Мусаши се насили да изправи своето немощно тяло, което се противеше на всяко помръдване.
Щом стигна до пръстената стена на една от светилищните постройки, той тръгна сковано по нея, вкопчил се с двете си ръце с подобни на рак движения.
Небесната музика идваше от едно малко по-отдалечено здание, където зад решетест прозорец блестеше светлина. Това беше Домът на девиците. Обитаваха го млади момичета, посветили се да служат на божеството. Тук се учеха да свирят на старинни музикални инструменти и да изпълняват съхранените от минали векове свещени танци.
Мусаши се насочи към задния вход на сградата. Спря и надзърна вътре, но не видя никого. Облекчен, че няма да е нужно да обяснява кой е, той свали сабите и вързопа от гърба си, привърза ги заедно и ги окачи вътре на един пирон на стената. Така необременен, опрял ръце на хълбоците си, закуцука обратно към река Исудзу.
Час и нещо по-късно, съвсем гол, той строши заледената повърхност и се гмурна в мразовитите води. Дълго се къпа, плиска се, потапя си главата, пречиствайки се по този начин. За щастие наоколо нямаше никой. Всеки минаващ свещеник би го взел за луд и би го прогонил.
Легендата разказваше, че един стрелец с лък на име Ники Йошинага някога нападнал и завладял част от земите на светилището в Исе. Почувствал се сигурен, той започнал да лови риба в свещената река Исудзу и да хваща със соколи птички в свещената гора. Постепенно при това светотатствено плячкосване, според преданието, той напълно изгубил ума си. Мусаши, който се държеше като него, можеше лесно да мине за призрака на лудия.
Когато накрая скочи върху една канара, го направи с лекотата на птичка. Докато се сушеше и обличаше, кичурите коса над челото му се втвърдиха в ледени висулки.
Смразяващото гмуркане в свещения поток бе необходимо за Мусаши. Ако тялото му не може да издържи на студа, как би оцеляло при по-сериозно, опасно за живота му изпитание? В мига това не беше въпрос на някакво отвлечено и непредвидимо бъдеще, а непосредствено се явяваше в лицето на съвсем действителния Йошиока Сеиджуро и цялото му училище, които щяха без остатък да хвърлят срещу него силите си. Трябваше да го направят, за да спасят доброто си име. Знаеха, че нямат друг избор освен да го убият и на Мусаши му беше ясно, че няма да е лесно даже само да си отърве кожата.
Изправен пред подобен изглед, някой обикновен самурай неизменно би заговорил за „борба с всички сили“ или за „готовност да срещне смъртта“, но според Мусаши това бяха куп безсмислици. Да влезеш в бой на живот и смърт с цялата си мощ не беше нищо повече от животински инстинкт. Наистина не е толкова трудно да срещнеш края, ако знаеш, че трябва да умреш. Напротив, в случай че възможната смърт не те извади от равновесие, може да постигнеш душевна нагласа от по-висш порядък. Мусаши не се страхуваше да умре, но целта му беше да победи окончателно — не просто да оцелее, и той се стремеше да си вдъхне увереност в успеха. Нека другите падат от юначна смърт, ако това им допада. Мусаши не можеше да се задоволи с по-малко от юначна победа.