Киото не беше далече, най-много на двадесетина часа път. Ако поддържа добър ход, можеше да стигне там за три дни. Но времето, необходимо да укрепи духа си, не подлежеше на измерване. Готов ли е вътрешно? Умът и душата му действително ли са едно цяло?
Мусаши още не бе в състояние да даде утвърдителен отговор на тези въпроси. Чувстваше, че някъде дълбоко в него се таи една слабост — съзнанието за собствената му незрялост. Болезнено разбираше, че не е постигнал равнището на духа на истински майстор, че е нужно още много, за да стане съвършен човек. Когато се сравнеше с Никан, Секишусай или Такуан, не можеше да пренебрегне простата истина — още е незрял. Замислен за собствените си склонности и възможности, той откриваше не само слабости, а и недостатъци.
Но ако не успее да възтържествува в своя живот и да остави незаличима следа в света около себе си, не ще може да се издигне в собствените си очи до посветен в Изкуството на войната. Тялото му се разтресе от нададения вик:
— Ще победя, ще победя!
Той закуцука нагоре покрай течението на Исудзу и пак извика, за да го чуят всички дървета в свещения лес:
— Аз ще победя!
Мина край потънал в тишина, замръзнал водопад и като първобитен човек запълзя по канарите нагоре и тръгна да си пробива път през гъсти храсталаци и дълбоки клисури, където малко хора бяха идвали преди. Лицето му беше червено като на демон. Прилепвайки се към скалите и пълзящите растения, понякога с върховни усилия едва успяваше да направи по една крачка.
Отвъд местността, наречена Ичиносе, имаше дълга пет-шестстотин разкрача теснина, с толкова чукари и бързеи, че дори пъстървата не можеше да си проправи път през нея. От другата й страна се издигаше почти отвесна стена. Твърдеше се, че само маймуни и таласъми могат да я изкачат. Мусаши, едва видял зъбера, си каза просто: „Това е. Това е пътят към Планината на орела.“
Въодушевен, той не видя тук никакво непреодолимо препятствие. Пое нагоре по скалата, като се ловеше за дебелите виещи се растения, полу-катерейки се и полу-люлеейки се, сякаш движен от някаква обратна на земното притегляне сила. Стигнал върха на скалата, нададе победоносен вик. Оттук се очертаваха контурите на бялото течение на реката и на сребристата брегова ивица при Футамигаура. Нататък, отвъд рядката горичка, забулена в нощна мъгла, пред очите му се разкри подножието на Орловия връх.
Този висок връх беше Секишусай. Той и сега продължаваше да му се подиграва, както му се присмиваше, докато беше на легло. Упоритият му дух се чувстваше буквално застрашен от превъзходството на Секишусай. То го потискаше и възпираше. Постепенно намерението му придоби ясна форма: да изкачи върха и да се освободи от своята ненавист, да тъпче върху главата на Секишусай и да му докаже, че Мусаши може и ще победи.
Напредваше, проправяйки си път през бурени, дървета, лед — все врагове, които отчаяно се опитваха да го спрат. Всяка крачка, всяко поемане на въздух беше предизвикателство. Доскоро изстинала, кръвта му сега вреше, а от тялото, щом потта от порите му срещаше мразовития въздух, излизаше пара. Мусаши се притискаше към червеникавото лице на скалната стена и опипом намираше опора за краката си. Всяко търсене на стъпало беше борба и надолу към горичката се срутваха камъни. Сто лакти, двеста лакти, триста лакти — той беше в облаците. Когато те се разнесоха, отдолу изглеждаше, сякаш виси безтегловен в небето. Върхът го гледаше хладно отгоре.
Сега, наближавайки най-високото, животът му висеше на косъм. Едно погрешно движение и щеше да полети надолу сред камъни и скали. Той пухтеше и сумтеше, даже порите му се разшириха в усилие да поемат въздух. Натоварването беше толкова голямо, че сякаш сърцето му щеше да се пръсне. Изкачваше не повече от няколко лакти и трябваше да почине, после още няколко — и пак почивка.
Целият свят се простираше под него: голямата гора, обграждаща светилището, бялата лента, която трябваше да е реката, върховете Асама и Мае, рибарското село при Тоба, огромното открито море. „Почти стигнах, помисли си той. Само още малко!“
„Само още малко!“ Колко лесно да се каже и колко трудно да се направи! Защото „само още малко“ беше това, което отличава победоносната от сразената сабя.