— Чии са нещата, дето висят там? — попита Оцу готвачката.
Жената, разбира се, не знаеше.
— Аз ще ги занеса в къщата на Аракида — каза Оцу.
Докато сваляше вързопа и сабите, едва не ги изпусна, толкова бяха тежки. Помъкна ги с две ръце, като се чудеше как може човек да върви и да носи такава тежест. Оцу и Джотаро дойдоха тук преди два месеца, след като бяха пропътували нагоре и надолу главните пътища в Ига, Оми и Мино, за да търсят Мусаши. При пристигането си в Исе решиха да се установят за през зимата, защото щеше да е трудно да си проправят път в снега по планините. В началото Оцу преподаваше уроци по флейта от областта Тоба, но после й обърна внимание главата на рода Аракида, който като пръв отговорник за обредите стоеше на второ място по сан след първосвещеника.
Когато Аракида предложи на Оцу да дойде в светилището да учи девойките, тя се съгласи не толкова от желание да преподава, колкото от обич към древната свещена музика. Привлече я още спокойствието на гората наоколо, както и възможността да поживее с девойките при храма, най-малките от които бяха на тринадесет-четиринадесет години, а най-големите — на около двадесет.
Отначало Джотаро се възпротиви на намерението й да приеме службата, защото даже за мъж на неговите години беше забранено да пребивава в общежитието на девойките. Накрая постигнаха споразумение, според което през деня Джотаро можеше да мете свещените градини, а нощите да прекарва в бараката за дърва на Аракида.
Докато Оцу минаваше през градината, застрашителен, призрачен ветрец свистеше в обезлистените дървета. Тънка струя дим се издигаше от една горичка по-нататък. Оцу помисли за Джотаро, който сигурно беше там и почистваше земята с бамбуковата си метла. Тя поспря и се усмихна, доволна, че непоправимият палавник в последно време се държеше много добре. На възраст, когато младите момчета не мислят за нищо друго освен за игри и забавления, той се отдаваше прилежно на работата си.
Чу висок пращящ звук, приличен на чупене на дървесен клон. После той се повтори. Тя стисна здраво товара си и се затича по пътеката през горичката, викайки:
— Джотаро! Джо-о-та-ро-о-о!
— Д-а-а? — дойде живо в отговор.
Почти веднага тя чу тичащи стъпки. Щом изникна пред нея обаче, Джотаро каза само:
— А, ти ли си?
— Струва ми се, че трябваше да работиш — каза строго Оцу. — Какво правиш с тази дървена сабя? И си облечен в белите работни дрехи.
— Упражнявах се. Върху дърветата.
— Никой не е против твоите упражнения, Джотаро, но не тук. Забрави ли къде се намираш? Тази градина е символ на мир и чистота. Тук е свято място, обречено на богинята, която е прародителка на всички нас. Погледни там. Не виждаш ли знака, че е забранено да се посяга на дърветата, да се нараняват или убиват животните? Срамота е човек, който работи тук, да чупи клони с дървена сабя.
— О, знам всичко това — промърмори момчето с израз на негодувание.
— Щом знаеш, защо го правиш? Ако учителят Аракида те хване, наистина ще загазиш.
— Не виждам нищо нередно в чупенето на мъртви клони. Нали няма нищо, щом са мъртви?
— Напротив, има! Тук има!
— Все много знаеш! Нека само да ти задам един въпрос.
— Какъв например?
— Ако тази градина има такова значение, защо хората не се грижат по-добре за нея?
— Безобразие е, че постъпват така. Да я оставят така запусната е като да поникнат бурени в душата.
— Нямаше да е толкова зле, ако бяха само плевелите, но погледни дърветата. Ударените от гръм са оставени да умрат, отнесените от ураганите лежат, където са паднали. Има ги навсякъде. Птиците са изкълвали покривите и те са протекли. И никой не поправя даже каменните фенери, когато се развалят. Как реши, че това място е важно? Слушай, Оцу, крепостта в Осака не е ли бяла и ослепителна, когато я погледнеш откъм океана при Сецу? Токугава Иеясу не строи ли във Фушими и на дузина други места по-великолепни укрепления? Новите къщи на даймио и богатите търговци в Киото и Осака не блестят ли с позлатени украси? Нима учителите по чайна церемония Рикю и Кобори Еншу не казват, че дори едно непочистено петънце мръсотия в градината на чайна разваля аромата на чая? Но тази градина ще се разруши. Защо единствените хора, работещи в нея, сме аз и трима-четирима старци? А виж колко е голяма!
— Джотаро! — каза Оцу, като сложи ръка под брадичката му и повдигна лицето му. — Ти само повтаряш дума по дума каквото каза в една беседа учителят Аракида.
— А, ти също ли си я слушала?
— Да, повярвай ми — каза тя укорително.
— Е, явно не мога постоянно да те надхитрям.
— Няма да ме впечатлиш, като папагалстваш това, което казва учителят Аракида. Не го одобрявам, даже когато думите му са верни.