— Знаеш ли, той е прав. Като го чух да говори, се зачудих дали Нобунага, Хидейоши и Иеясу са наистина толкова велики мъже. Знам, че трябва да са важни, но толкова ли е хубаво да управляваш страната и да си въобразяваш, че единствено ти си от значение?
— Е, имало е и по-лоши от Нобунага и Хидейоши. Те поне подновиха императорския дворец в Киото и се опитаха да направят народа щастлив. Дори да са постъпили така само за оправдание пред себе си и пред другите, въпреки всичко заслужават доверие. Шогуните Ашикага са били много по-лоши.
— Защо?
— Нали си чувал за Онинската война?
— Да.
— Шогунатът на Ашикага бил толкова неспособен, че имало непрекъснати междуособици — едни воини непрекъснато се биели с други, за да спечелят повече земи за себе си. Обикновените хора нямали минута спокойствие и никой не се замислял сериозно за страната като цяло.
— Говориш за всички онези битки между привържениците на Ямана и Хосокава ли?
— Да… В ония дни, преди повече от сто години, Аракида Уджицуне станал първосвещеник на светилището в Исе. Нямало достатъчно пари за продължаване на древните церемонии и свещени обреди. Уджицуне двайсет и седем пъти отправял молби за помощ към правителството да бъдат подновени светилищните сгради, но императорският двор бил твърде беден, шогунатът твърде слаб, а воините толкова заети със своите кръвопролития, че не им било до това. Въпреки всичко Уджицуне обикалял в търсене на подкрепа за своето начинание, докато накрая успял да положи основите на нов храм. Тъжна история, нали? Но като се замислиш, хората, пораснат ли, забравят, че дължат живота си на своите предци, така, както всички ние дължим живота си на богинята от Исе.
Доволен, че предизвика Оцу да произнесе тази дълга и страстна реч, Джотаро подскочи във въздуха, като се смееше и пляскаше с ръце.
— Сега кой папагалства учителя Аракида? Мислиш, че не съм слушал това преди, а?
— Ох, ти си невъзможен! — възкликна Оцу, като се заливаше от смях.
Ако не й пречеше вързопът, щеше да го плесне веднъж. Още усмихната, тя погледна накриво момчето, което накрая обърна внимание на необичайния товар.
— Чии са тия неща? — попита той и протегна ръка.
— Не ги пипай! Не знаем на кой са.
— Ама аз няма нищо да счупя. Искам само да погледна. Обзалагам се, че тежи. Тая дългата сабя наистина е голяма, нали?
Очите на Джотаро светнаха.
— Сенсей!
Чу се топуркане на сламени сандали и дотича една от девойките от храма.
— Учителят Аракида ви вика. Май иска да свършите нещо.
Едва поспряла, тя се обърна и се затича обратно.
Със стреснато изражение на лицето Джотаро се огледа във всички посоки. Зимното слънце проблясваше между дърветата и вейките се полюшваха, подобно на вълни. Очите му се разшириха, сякаш сред процеждащите се лъчи светлина е видял привидение.
— Какво има? — попита Оцу. — Какво гледаш?
— А, нищо — отвърна унило момчето, като хапеше показалеца си. — Когато това момиче те нарече „наставнице“, си припомних изведнъж за моя наставник.
Оцу също изведнъж се почувства малко натъжена и ядосана. Макар че забележката на Джотаро беше съвсем неволна, защо трябваше да споменава Мусаши?
Въпреки съвета на Такуан, не можеше да си представи, че ще прогони от сърцето си копнежа по Мусаши. Такуан беше толкова безчувствен. В известен смисъл го съжаляваше за неговото явно пренебрежение към любовта. Любовта е като зъбобол. Щом беше заета с нещо, Оцу не мислеше за нея, но когато я налегнеха спомени, отново я обземаше желание да тръгне по пътищата да го търси, да го намери, да сложи глава на гърдите му и да плаче от щастие.
Тя мълчаливо тръгна. Къде е той? От всички мъки, които спохождаха хората, без съмнение най-острата, най-разкъсващата и най-мъчителната беше да си лишен от възможността да се полюбуваш на съществото, без което не можеш. Сълзите се лееха по бузите й, докато вървеше.
Тежките саби с износените си ремъци нищо не й говореха. Даже не подозираше, че носи вещите на Мусаши.
Джотаро, усетил, че е сбъркал нещо, тръгна унило на няколко крачки след нея. Когато Оцу влизаше през портата на къщата на Аракида, той тичешком я настигна и попита:
— Сърдиш ли се? За това, което казах?
— Не, няма нищо.
— Съжалявам, Оцу. Наистина.
— Ти не си виновен. Просто на мен нещо ми е мъчно. Но не се тревожи. Ще видя какво иска учителят Аракида. Ти иди да си вършиш работата.
Аракида Уджитоми наричаше къщата си Домът на учението. Беше превърнал част от нея в училище, посещавано не само от девойките от храма, а и от четиридесет-петдесет други деца от трите околии, които владееше светилището. Опитваше се да обучава младите по не особено разпространен в онези времена начин: преподаваше им древната история на Япония, която в по-просветените градове се смяташе за непотребна. Ранната история на страната беше пряко свързана със светилището в Исе и неговите земи. Но беше такова време, в което хората са склонни да свързват съдбата на Япония с тази на военното съсловие. Събитията от далечното минало нямаха особено значение. Уджитоми водеше самотна битка да посее сред младите хора в областта семената на една по-стара, традиционна култура. Докато някои твърдяха, че земите далеч от столицата не влияят върху съдбините на страната, Уджитоми беше на друго мнение. Ако успееше да отвори очите на тукашните деца за миналото, може би, мислеше той, духът им един ден ще израсне като величествените дървета в свещената гора.