С постоянство и всеотдайност всеки ден говореше на децата за китайската класика, за Хрониката на древните събития и за най-ранната история на Япония, с надеждата, че неговите възпитаници ще започнат да ценят тези книги. Вършеше това повече от десет години. Убеден беше, че Хидейоши може да е наложил властта си над страната и да се е провъзгласил за регент, Токугава Иеясу може да е всемогъщ шогун „варваропокорител“, но децата не би трябвало като по-възрастните от тях да бъркат щастливата звезда на някакъв военен герой с прекрасното слънце. Ако продължава да се труди търпеливо, младежите ще разберат, че именно великата Богиня на слънцето, а не един недодялан воин и диктатор въплъщават стремежите на нацията.
Аракида излезе от просторната класна стая с леко запотено лице. Щом децата изхвръкнаха като ято пчели и се втурнаха бързо към домовете си, една девойка от светилището му каза, че Оцу го чака. Малко объркан, отвърна:
— А, да. Нали пратих да я повикат? Съвсем забравих. Къде е тя?
Оцу бе точно пред къщата, където беше стояла известно време, заслушана в беседата на Аракида.
— Ето ме — обади се тя. — Трябвам ли ви?
— Извинявайте, че ви накарах да чакате. Влезте.
Той я заведе в личния си кабинет, но преди да седне, посочи предметите, които тя носеше и попита какви са. Тя му обясни как бяха попаднали при нея. Аракида присви очи и подозрително се загледа в мечовете.
— Обикновен поклонник не би дошъл тук с такива неща — каза той. — И снощи не бяха там. Някой трябва да е влизал вътре посред нощ. — После с израз на възмущение измърмори: — Сигурно някой самурай е решил да се пошегува, но на мен не ми се нрави.
— А! Сещате ли се за някой, който би искал да намекне, че в Дома на девиците е имало мъж?
— Да. Всъщност за това исках да говоря с вас.
— Отнася ли се по някакъв начин до мен?
— Е, не бих искал да се разстройвате, но има нещо такова. Има един самурай, който ми натяква, че съм ви настанил в една и съща къща с девойките от светилището. Казва, че ме предупреждавал за мое добро.
— Направила ли съм нещо, което да ви злепоставя?
— Няма причина да се тревожите. Просто, нали знаете, хората говорят. Не се сърдете, но в края на краищата вие не сте съвсем девойка. Била сте и сред мъже и хората казват, че се петни храма, щом жена, която не е непорочна, живее заедно с момичетата в Дома на девиците.
Макар Аракида да говореше с небрежен тон, очите на Оцу се напълниха със сълзи. Тя наистина много беше пътувала, беше свикнала да се среща с хора и странстваше през живота с тая стара любов, впила се в сърцето й; може би беше съвсем естествено хората да я възприемат като светска жена. Но това не намаляваше нейния потрес. Обвиняваха я, че не е целомъдрена, при все че всъщност беше такава. Аракида явно не придаваше особено значение на въпроса. Просто го безпокоеше, че хората приказват и тъй като беше краят на годината и „тям подобни“, както той се изрази, той искаше да знае дали тя ще бъде така добра да прекрати уроците по флейта и да се изнесе от Дома на девиците.
Оцу бързо се съгласи, не защото се признаваше за виновна, а защото нямаше намерение да остава дълго и не искаше да създава неприятности, особено на учителя Аракида. Въпреки че негодуваше срещу несправедливите сплетни, тя бързо благодари за неговата добрина по време на престоя и каза, че до утре ще напусне.
— О, не е толкова спешно — увери я той, като се пресегна към малкия си шкаф за книги, извади малко пари и ги уви в хартия.
Джотаро, който беше последвал Оцу, издебна тоя миг да надникне от терасата и да прошепне:
— Ако ще си тръгваш, и аз напускам с теб. И без това ми омръзна да мета старата им градина.
— Ето един малък подарък — каза Аракида. — Не е много, но го вземете за пътни разходи.
Подаде й вързопчето, съдържащо няколко златни монети.