Оцу не пожела да го докосне. С израз на смущение тя му каза, че не заслужава да й плаща само заради уроците по флейта на момичетата. По-скоро тя е тази, която трябва да плати за осигурената храна и подслон.
— Не — отвърна Аракида. — Не бих могъл да взема пари от вас, но бих искал да направите нещо за мен, ако случайно отивате в Киото. Можете да приемете тази сума като възнаграждение за услугата.
— С удоволствие ще направя всичко, каквото поискате, но вашата любезност е достатъчно възнаграждение.
Аракида се обърна към Джотаро и каза:
— Защо да не дам парите на него? Той може да ви купува разни неща по пътя.
— Благодаря ви — каза Джотаро и припряно протегна ръка, вземайки вързопчето.
Чак след това погледна Оцу и каза:
— Нали може?
Поставена пред свършен факт, Оцу отстъпи и поблагодари на Аракида.
— Услугата, за която моля — каза той, — е да доставите една пратка от мен на господаря Карасумару Мицухиро, който живее в Хорикава в Киото. — Докато говореше, свали два свитъка от полиците на стената. — Господарят Карасумару преди две години ме помоли да нарисувам тези неща. Те са вече завършени. Той възнамерява да напише обяснение към картините и да ги представи на Императора. Ето защо не искам да ги поверя на обикновен пратеник или куриер. Ще ги занесете ли, като внимавате да не се намокрят или изцапат по пътя?
Това беше поръчение с неочаквана значимост и отначало Оцу се поколеба. Едва ли обаче би могла да откаже и след малко се съгласи. Тогава Аракида взе една кутия и намаслена хартия, но преди да опакова и запечата свитъците, каза:
— Май трябваше първо да ви ги покажа.
Седна и започна да развива картините на пода пред тях. Очевидно беше горд с творбите си и сам искаше да ги погледне, преди да се раздели с тях.
Оцу ахна пред красотата на свитъците, а Джотаро ококори очи, като се наведе да ги разгледа по-отблизо. Тъй като още не бяха вписани обясненията, никой от тях не знаеше каква история беше илюстрирана. Но щом Аракида разви сцена след сцена, те видяха пред себе си обрисуван живота в старинния императорски двор, всичко изпълнено прецизно, във великолепни багри, на места посипани със златен прашец. Картините бяха в стила на школата Тоса, която се основаваше на класическото японско изкуство.
Макар никога да не бе учил нищо за изкуство, Джотаро остана смаян от видяното.
— Погледни огъня там! — възкликна той. — Все едно, че наистина гори, нали?
— Не пипай картината — предупреди го Оцу. — Само гледай.
Докато двамата се взираха възхитено, влезе един прислужник и каза нещо с много тих глас на Аракида, който кимна и отговори:
— Разбирам. Мисля, че няма нищо страшно. Но за всеки случай накарай човека да ти даде разписка.
При тези думи той даде на слугата вързопа и двете саби, които му донесе Оцу.
Като разбраха, че тяхната учителка по флейта ги напуска, момичетата от Дома на девиците се натъжиха. За двата месеца, през които беше при тях, те свикнаха да я приемат като по-голяма сестра. Събраха се около нея с помръкнали лица.
— Вярно ли е?
— Наистина ли си отиваш?
— Ще се върнеш ли някога пак?
Отвън Джотаро извика:
— Готов съм. Защо се бавиш толкова?
Снел бялото одеяние, той отново беше облякъл обичайното си късо кимоно и препасал отстрани дървената сабя. Кутията със свитъците, увита в хартия, висеше напречно на гърба му. От прозореца Оцу се обади:
— Това се казва бързина!
— Аз винаги съм бърз! — не остана длъжен Джотаро. — Още ли не си готова? Защо на жените им отнема толкова време да се облекат и да си стегнат багажа?
Той се припичаше на слънце сред двора, прозявайки се мързеливо. Но тъй като беше по природа нетърпелив, бързо му доскуча.
— Още ли не си свършила? — викна.
— Сега идвам — отвърна Оцу.
Вече бе събрала нещата си, но момичетата не я пускаха. Опитваше се да се раздели с тях и ги утешаваше:
— Не тъжете. Ще дойда да ви видя някой ден. Пазете се и бъдете здрави.
Имаше неприятното чувство, че това не е истина, защото след случилото се изглеждаше малко вероятно да се върне някога. Може би момичетата подозираха това. Няколко от тях плачеха.
Накрая една предложи всички да изпратят Оцу до свещения мост над реката Исудзу. Те се скупчиха около нея и я съпроводиха на излизане от Дома. Не видяха веднага Джотаро и започнаха да го викат по име със събрани на фуния около устата ръце, но не получиха отговор. Оцу, която го познаваше твърде добре, за да се разтревожи, каза:
— Сигурно се е уморил от чакане и е тръгнал напред.
— Какво непослушно момченце! — възкликна едно от момичетата.
Друга изведнъж погледна Оцу и попита: