— Той син ли ти е?
— Да ми е син? Как можахте да си го помислите? До следващата година няма да съм навършила даже двайсет и една. Изглеждам ли достатъчно възрастна, за да имам толкова голямо дете?
— Не, но някой каза, че бил твой син.
Припомнила си разговора с Аракида, Оцу се изчерви, после се утеши с мисълта, че няма голямо значение какво говорят хората, стига Мусаши да й има доверие.
В този миг Джотаро дотича при тях.
— Хей, какво става? — попита той нацупен. — Първо ме караш да чакам сто години, после тръгваш без мен!
— Но те нямаше там, където трябваше да бъдеш — изтъкна Оцу.
— Да, но можеше да ме потърсиш, нали? Видях ей там на пътя Тоба един човек, който малко ми заприлича на моя учител. Затичах се да видя дали наистина е той.
— Някой, който прилича на Мусаши ли?
— Да, но не беше той. Стигнах до оня ред дървета и добре огледах мъжа в гръб, но не би могъл да е Мусаши, защото беше куц.
Все така ставаше, откакто Оцу и Джотаро пътуваха заедно. Не минаваше ден, без да зърнат проблясък на надежда, последван от разочарование. Навсякъде виждаха някой, който им прилича на Мусаши — мъж, минаващ край прозореца, самурай в лодка, която тъкмо отплува, яздещ ронин или неясно различим пътник в паланкин. Надеждата им растеше и те се втурваха да се уверят, за да се спогледат накрая обезсърчени. Беше се случвало десетки пъти. Ето защо сега Оцу не се разстрои, макар Джотаро да беше посърнал. Тя обърна случката на шега и каза:
— Много жалко, че си се объркал, но не се сърди, че тръгнах. Мислех, че ще те намеря на моста. Нали знаеш, казват, че ако потеглиш на път в лошо настроение, ще си сърдит през цялото време. Хайде, ела да се сдобрим.
Макар и външно доволен, Джотаро се обърна и хвърли неприязнен поглед към момичетата, които ги следваха.
— Какво правят всички тия тук? Да не би да идват с нас?
— Не, разбира се. Просто им е мъчно, че си тръгвам и са толкова мили, че ни придружават до моста.
— Ах, колко любезно от тяхна страна — каза Джотаро, подражавайки речта на Оцу, с което накара всички да прихнат от смях.
Сега, когато той се присъедини към групата, мъката от раздялата се уталожи и момичетата си върнаха доброто настроение.
— Оцу — извика една от тях, — завиваш в грешна посока; пътят към моста не е натам.
— Знам — каза тихо Оцу.
Беше завила към портата Тамагуши, за да се поклони във вътрешното светилище. Като плесна веднъж с ръце, тя наведе глава към олтара и няколко мига застина в мълчалива молитва.
— А-ха, разбирам — промърмори Джотаро. — Мисли, че не трябва да тръгне, без да се сбогува с богинята.
На него му беше достатъчно да наблюдава от разстояние, но момичетата започнаха да го мушкат в гърба и да го питат защо не последва примера на Оцу.
— Кой? Аз ли? — попита учудено момчето. — Аз не искам да се кланям пред разни стари светилища.
— Не биваше да казваш това. Някой ден ще бъдеш наказан.
— Бих се чувствал нелепо да се кланям така.
— Кое е нелепото в това да изразиш почитта си към Богинята на слънцето? Тя не е като някое от ония второстепенни божества, които почитат в големите градове.
— Знам.
— Защо тогава не се поклониш?
— Защото не искам!
— Напук, нали?
— Я млъквайте, побъркани женски! Всички до една!
— О, боже! — възкликнаха в хор момичетата, поразени от неговата грубост. — Какво чудовище! — каза една от тях.
Свършила своето поклонение, Оцу вече се връщаше към тях.
— Какво има? — попита тя. — Изглеждате разтревожени.
— Той ни нарече побъркани женски — изтърси едно от момичетата, — само понеже се опитахме да го накараме да се поклони пред богинята.
— Джотаро, знаеш, че това не е хубаво — смъмри го Оцу. — Наистина би трябвало да се помолиш.
— За какво?
— Не каза ли ти самият, че когато Мусаши щял да бъде убит от монасите от Ходзоин, си вдигнал ръце и си се помолил с колкото се може по-силен глас? Защо не се помолиш и тук?
— Но… но те всички гледат.
— Добре, ще се обърнем, за да не те гледаме.
Всички се обърнаха с гръб към момчето, но Оцу погледна крадешком назад. Той тичаше послушно към портата Тамагуши. Щом стигна до нея, застана с лице към светилището и съвсем по момчешки направи дълбок, светкавично бърз поклон.
Въртележката
Обърнат към морето, Мусаши седеше на тясната тераса пред малката рибна гостилница. Специалитетът на гостилницата бяха морски охлюви, поднасяни направо сварени в черупките. Близо до терасата стояха две гмуркачки с кошници прясно уловени миди в ръцете и някакъв лодкар. От една страна този го подканяше да направят заедно обиколка на островите покрай брега, а от друга жените се опитваха да го убедят, че където и да отива, има нужда да вземе със себе си миди.