Мусаши бе зает с това да отдели от крака си пропитата с гной превръзка. Тежко пострадал от раната, сега той едва можеше да повярва, че треската и отокът са вече минали. Кракът му си бе върнал обичайните размери и макар кожата да беше бяла и сбръчкана, го болеше съвсем малко.
Махна на лодкаря и гмуркачките да си вървят, свали чувствителния си крак на пясъка и тръгна към брега да го измие. После се върна на терасата и зачака момичето от гостилницата, което бе пратил да му купи нови кожени чорапи и сандали. Щом тя се върна, сложи ги и предпазливо направи няколко крачки. Още накуцваше, но съвсем не като преди.
Старецът, който готвеше охлювите, вдигна поглед.
— Салджията ви вика. Не искахте ли вие да пресечете до Оминато?
— Да. Оттам, мисля, има редовно лодка до Цу.
— Има, също има лодки за Йокаичи и Кувана.
— Колко дни остават до края на годината?
Старецът се засмя.
— Завиждам ви — каза той. — Явно нямате да плащате дългове тази година. Днес сме двайсет и четвърти.
— Само толкова ли? Мислех, че е по-късно.
— Колко е хубаво да си млад!
Докато крачеше към пристана на саловете, Мусаши усети някакъв порив да продължи да тича, все по-бързо. Оздравяването повдигна духа му, но много по-щастлив го правеше духовното изживяване тази сутрин.
Салът вече бе пълен, но той успя да си намери място. На противоположната страна на залива, при Оминато, се качи на една голяма лодка, която отиваше в Овари. Платната се изпънаха и съдът се плъзна по приличната на стъкло повърхност на залива на Исе. Мусаши стоеше в тълпата и спокойно се взираше над водата от лявата си страна към старото тържище, Ямада и пътя за Мацудзака. Ако отиде в Мацудзака, може би ще срещне прославения майстор на сабята Микогами Тендзен, но не — още е много рано за това. Слезе, както възнамеряваше, в Цу.
Забеляза пред него да върви човек с къса пръчка на кръста. Около пръчката имаше омотана верига с кълбо на края. Мъжът носеше също къса бойна сабя в кожена ножница. Изглеждаше на четиридесет и две, четиридесет и три години. Лицето му, тъмно като това на Мусаши, бе сипаничаво, а червеникавата коса — вързана на възел отзад.
Можеше да бъде взет за разбойник, ако не беше момчето, което го следваше. Двете бузи на детето бяха изцапани със сажди и то носеше голям чук — явно бе ковашки чирак.
— Майсторе, почакайте ме!
— Давай по-бързо!
— Бях оставил чука в лодката.
— Изоставяш това, от което си вадиш хляба, а?
— Върнах се и го взех.
— Сигурно си много горд от себе си заради това. Следващия път като забравиш нещо, направо ти строшавам главата!
— Майсторе… — замоли момчето.
— Тихо!
— Не може ли да пренощуваме в Цу?
— Още е съвсем светло. До свечеряване ще успеем да се приберем у дома.
— И без друго искам да спра някъде. Щом сме на път, защо да не се порадваме на пътуването?
— Не говори глупости!
Улицата, по която се влизаше в града, бе заета от магазинчета за дребни предмети и също като в други пристанища, залята от хора, които се опитваха да привлекат посетители в странноприемниците си. Чиракът отново загуби от поглед своя майстор и тревожно се загледа в тълпата, докато онзи не излезе от едно магазинче с малка, шарена книжна въртележка.
— Ива! — извика той на момчето.
— Да, господине.
— Дръж това. И внимавай да не се счупи! Мушни си го в яката.
— Подарък за малкия ли?
Мъжът изсумтя.
След като го бе нямало по работа няколко дни, сега с нетърпение очакваше да види доволната усмивка на детето, когато му даде играчката.
Изглеждаше, че двамата почти водят Мусаши след себе си. Всеки път щом решеше да завие, те завиваха преди него в същата посока. На Мусаши му хрумна, че този ковач е навярно Шишидо Байкен, но тъй като не можеше да е сигурен, намисли лесен начин, по който да провери. Като се престори, че не ги забелязва, той избърза за известно време напред и после пак изостана, като през цялото време подслушваше. Минаха през града под крепостта и тръгнаха по планинския път към Судзука, същия, по който вероятно Байкен би тръгнал за дома си. Като свърза това в едно с дочутите откъслеци от разговора, Мусаши заключи, че човекът наистина е Байкен.
Отначало възнамеряваше да отиде право в Киото, но тази случайна среща се оказа прекомерно изкушение. Приближи се до пътниците и приятелски рече:
— В Умехата ли се връщате?
— Да, отивам в Умехата — отвърна сопнато мъжът. — Защо?
— Питах се дали не сте Шишидо Байкен.
— Аз съм. А вие кой сте?
— Казвам се Миямото Мусаши. Изучавам бойните изкуства. Преди не много време ходих до дома ви в Уджии и се срещах с вашата съпруга. Струва ми се, че съдбата ни събира тук заедно.