— Тъй ли? — рече в отговор Байкен. После, с израз на внезапно озарение, добави: — Вие ли сте човекът, който отседнал в онзи хан Ямада и искал да си премери силите с мен?
— Как сте разбрали за това?
— Пратили сте в дома на Аракида някакъв човек да ме намери, нали?
— Да.
— Имах да свърша една работа за Аракида, но не бях отседнал в къщата му. Преотстъпиха ми една работилница в селото. Работата беше такава, че само аз можех да я свърша.
— Разбирам. Чувал съм, че сте голям познавач на боя с кълбо на верига.
— Ха-ха! Но вие казвате, че сте се видели с жена ми?
— Да. Тя ми показа една от бойните стойки на стила Яегаки.
— Е, толкова трябва да ви стигне. Няма защо да вървите подире ми. О, разбира се, мога да ви покажа много повече, отколкото ви е показала тя, но в мига, в който го видите, вече ще сте на път за оня свят.
Впечатлението на Мусаши от съпругата бе, че е доста надменна, но това сега бе истинско високомерие. От вече видяното беше доста сигурен, че може да надвие този човек, но реши да не прибързва. Такуан му бе преподал най-важния житейски урок — на този свят има много хора, които може да се окаже, че ни превъзхождат. Този урок се потвърди от преживяванията му в Ходзоин и крепостта Коягю. Преди да остави гордостта и увереността да го подведат така, че да подцени някой противник, искаше да го прецени от всяко възможно гледище. Докато още не бе готов с това, оставаше винаги общителен, макар понякога това да караше противника да го сметне за страхлив или раболепен.
В отговор на презрителната забележка на Байкен, той отвърна с подобаваща на младостта му почтителност:
— Разбирам. Аз наистина научих много от вашата съпруга, но след като съм имал късмета да ви срещна, ще ви бъда благодарен, ако ми разкажете нещо повече за оръжието, с което си служите.
— Ако искате само да говорим, добре. Възнамерявате да пренощувате в хана при бариерата ли?
— Така си бях наумил, освен ако не бъдете достатъчно любезен да ме изтърпите за още една нощ.
— Добре дошъл сте, стига да преспите в ковачницата. Ние не сме ханджии и нямаме постелки за гости.
По залез-слънце стигнаха в подножието на връх Судзука. Под червените облаци селцето изглеждаше неподвижно като заспало езеро. Ива изтича напред да предупреди за пристигането им и щом стигнаха къщата, съпругата на Байкен ги чакаше под стряхата с пеленачето и въртележката в ръка.
— Виж, виж, виж! — гукаше му тя. — Татко го нямаше, татко се върна. Виж, ето го.
За миг таткото престана да бъде въплъщение на високомерието и по лицето му се разля бащинска усмивка.
— Виж, детенце, ето го татко — рече той напевно, вдигна ръка и зашава с пръсти.
Съпруг и съпруга се изгубиха вътре, седнаха и започнаха разговор само за детето и домакинството, без да обръщат внимание на Мусаши.
Накрая, щом вечерята бе готова, Байкен се сети за госта си.
— Дай на този човек нещо за ядене — обърна се той към своята съпруга.
Мусаши седеше на пръстения под в ковачницата и се топлеше на пещта. Дори не си беше свалил сандалите.
— Беше тук само преди ден и пренощува — отвърна кисело жената и сложи малко саке да се стопли на огнището пред мъжа й.
— Младежо — обади се Байкен, — пиете ли саке?
— Няма да откажа.
— Ето ви чаша.
— Благодаря.
Мусаши се приближи до прага на стаята с огнището, пое чашата с местна разновидност на напитката и я вдигна към устните си. Беше кисела на вкус. След като я пресуши, върна чашата на Байкен с думите:
— Нека аз да ви налея.
— Няма нужда, имам още — Той погледна за миг към Мусаши и после попита: — На колко сте години?
— Двайсет и две?
— Откъде сте?
— Мимасака.
Байкен, който бе зареял поглед нанякъде, мигновено се обърна към Мусаши и наново го огледа от глава до пети.
— А, вие го казахте преди малко. Как ви беше името?
— Миямото Мусаши.
— Как се пише „Мусаши“?
— Също като „Такедзо“.
Съпругата влезе и сложи на рогозката пред Мусаши супа, туршия, клечки за хранене и паничка ориз.
— Яжте! — каза тя направо.
— Благодаря — отвърна Мусаши.
Байкен изчака миг-два и после, като на себе си, каза:
— Сега сакето е горещо — Наля на Мусаши още една чаша и небрежно попита: — Значи ли това, че като по-млад сте се казвали Такедзо?
— Да.
— Още ли сте имали това име, когато сте били на около седемнайсет години?
— Да.
— На тази възраст не сте ли участвали случайно заедно с още един ваш връстник в битката при Секигахара?
Сега дойде ред на Мусаши да се изненада.