— Откъде знаете? — попита той провлачено.
— О, аз знам много неща. И аз бях при Секигахара.
Като чу това, Мусаши се предразположи към човека. Байкен също изведнъж започна да се държи по-приятелски.
— Мислех, че съм ви виждал някъде — каза ковачът. — Допускам, че сме се срещали на бойното поле.
— И вие ли сте били на страната на Укита?
— По онова време живеех в Ясугава и отидох на война заедно с една група тамошни самураи. Бяхме наистина в най-първите редици.
— Наистина ли? Предполагам, че сме се видели тогава.
— А какво стана с вашия приятел?
— Оттогава не съм го виждал.
— От битката насам ли?
— Не точно. Известно време прекарахме в една къща в Ибуки. Чакахме да заздравеят моите рани. Там, хм, се разделихме. Това бе последния път, когато го видях.
Байкен извести жена си, че сакето им е свършило. Тя вече си беше легнала с бебето.
— Няма повече — отвърна.
— Искам още. Веднага!
— Защо тъкмо тази вечер ти се е приискало да пиеш толкова много?
— Тук почнахме интересен разговор. Трябва ни още саке.
— Обаче няма.
— Ива! — извика Байкен през паянтовата дървена стена към ъгъла на ковачницата.
— Какво има, господине? — отвърна момчето.
То бутна вратата и показа лице, като се приведе заради ниската греда над входа.
— Иди до къщата на Оносаку и вземи на заем една бутилка саке.
Мусаши не искаше да пие повече.
— Ако не възразявате, ще премина към яденето — каза той и взе клечките си.
— Не, не, чакайте — възкликна Байкен и бързо го улови за китката. — Още не е време за ядене. Като съм пратил момчето за още саке, изчакайте да пийнем.
— Ако сте го направили заради мен, не е трябвало. Не мисля, че ще мога да изпия нещо повече от това.
— О, я стига — настоя Байкен. — Казахте, че искате да чуете нещо повече за ножа с верига и кълбо. Ще ви кажа всичко, което знам, но нека, докато говорим, изпием още по няколко чаши.
Щом Ива се върна със сакето, Байкен наля част от него в котлето, сложи го над огъня и надълго заговори за оръжието си и как може да се възползваш от него при истински бой. Най-доброто било, каза той на Мусаши, че за разлика от сабята, не оставяло на противника време да се защити. Освен това, преди да нападнеш направо врага си, било възможно да му отнемеш оръжието с помощта на веригата. Едно сръчно премятане на тази верига, дръпваш силно и неприятелят вече няма меч.
Още седнал, Байкен показа едно от бойните положения.
— Ето сега, хванали сте кривия нож в лявата ръка и кълбото — с дясната. Ако врагът ви приближи, го подлъгвате, че ще замахнете отляво и после мятате кълбото в лицето му. Това е един от начините.
Смени стойката си и продължи:
— Сега, в случай, че има разстояние между вас и противника, му отнемате оръжието с веригата. Няма значение какво оръжие е — сабя, копие, дървен прът или каквото там било.
Байкен продължи все така и описа на Мусаши начините да се мята кълбото, за около десетте предания, свързани с това оръжие, за това, че веригата приличала на змия, че е възможно хитро да редуваш движенията на кривия нож и веригата така, че да предизвикаш у противника зрителна измама и да го накараш сам да си навреди, докато се опитва да се защитава, за всички тайни начини да се използва оръжието.
Мусаши бе като омагьосан. Щом чуеше някой да говори така, целият се превръщаше в слух, жаден да запомни всяка една подробност.
Веригата. Ножа. Двете ръце…
Докато слушаше, в ума му се зародиха други мисли. „Сабята може да се използва с една ръка, но човек, който има две ръце…“
Втората бутилка саке също се изпразни. Изпил доста от нея, Байкен продължаваше да настоява пред Мусаши, който вече отдавна беше превишил мярката си и беше по-пиян от когато и да било преди.
— Събуди се! — викна домакинът на жена си. — Ще оставим госта да спи тук. Ние с теб можем да спим в задната стая. Иди да постелеш.
Жената не се помръдна.
— Стани! — повтори по-високо Байкен. — Гостът е уморен. Остави го да си легне.
Жена му тъкмо си беше затоплила краката и щеше да е неприятно да стане.
— Ти каза, че може да спи в ковачницата при Ива — промърмори тя.
— Стига ми говори наопаки. Прави, каквото ти казвам!
Тя стана раздразнена и тръгна към задната стая. Байкен взе на ръце заспалото пеленаче и каза:
— Юрганът е стар, но огънят е точно тук до вас. Ако ожаднеете, на него има гореща вода за чай. Лягайте си и се настанете удобно.
Той също отиде в задната стая.
Когато се върна да смени възглавниците, жената вече нямаше кисело изражение.
— И мъжът ми е много пиян — обясни тя, — и сигурно е уморен от пътуването. Казва, че имал намерение да спи до късно, така че се настанете и спете, докогато искате. Утре ще ви приготвя топла закуска.