— Благодаря.
Мусаши не можеше да измисли какво повече да каже. Не се сдържаше да свали кожените си чорапи и наметало.
— Благодаря много.
Мушна се под още топлия юрган, но от пиенето собственото му тяло бе дори по-топло.
Съпругата остана на вратата, погледна го, после тихо духна свещта и каза:
— Лека нощ.
Мусаши усещаше главата си като стегната с железен обръч. Слепоочията му болезнено туптяха. Питаше се защо пи повече от обикновено. Чувстваше се ужасно, но не можеше да не мисли за Байкен. Защо ковачът, който в началото трудно можеше да се нарече учтив, изведнъж взе да се държи приятелски и прати за още саке? Защо недоволната му съпруга стана внезапно мила и загрижена? Защо му отстъпиха това топло легло?
Всичко изглеждаше необяснимо, но преди Мусаши да разреши загадката, дрямката го надви. Затвори очи, пое си няколко пъти дълбоко дъх и издърпа завивките нагоре. Остана да се вижда само челото му, осветено от време на време от проблясъци на огъня. Постепенно дишането му стана дълбоко и равно.
Жената на Байкен се дръпна крадешком в задната стая. Рогозката леко попукна под нозете й.
Мусаши сънува сън, или по-скоро откъслек от сън, който постоянно се повтаряше. В спящото му съзнание като мушица влетя някакъв спомен от детството, който сякаш се опитваше да изпише нещо със светещи букви. Счуха му се думите на една приспивна песен:
Върнал се беше у дома си в Мимасака и слушаше приспивната песен, която жената на ковача пееше на наречие от Исе. Беше малко дете в ръцете на една жена с бледа кожа… неговата майка… Тази жена трябва да е майка му. Притиснат до гърдите й, вдигна поглед към нейното бяло лице.
— … непослушни, и карат майките си да плачат… — каза кротко майка му, която го люлееше на ръцете си.
Тънкото й, изящно лице изглеждаше леко синкаво, като сливов цвят. Имаше една стена, дълга каменна стена, с гълъбови очички по нея. И една кирпичена стена, над която клоните чернееха в настъпващата нощ. От къщата струеше светлина на лампа. Сълзи блестяха по страните на майка му. Детето погледна тези сълзи учудено.
— Върви си! Връщай се у дома!
Беше строгият глас на Мунисай, идващ от къщата. Беше заповед. Майката на Мусаши бавно се изправи. Затича по дълга каменна алея. Разплакана, тя нагази в реката и тръгна към средата й.
Детето, което не можеше да говори, се загърчи в ръцете на майка си. Опитваше се да й каже, че пред тях има опасност, колкото повече мърдаше, толкова по-здраво го хващаше тя. Влажната й буза се отри в неговата.
— Такедзо — каза тя, — ти дете на мама или на татко си?
Мунисай викаше от брега. Майката потъна под водата. Бебето бе изхвърлено на чакълестия бряг, където остана да лежи между цъфналите иглики и да плаче с пълен глас.
Мусаши отвори очи. Когато пак задряма, някаква жена — майка му?, някоя друга? — нахълта в неговия сън и отново го събуди. Той не можеше да си спомни вида на майка си. Мислеше често за нея, но не би могъл да нарисува лицето й. Винаги щом видеше друга някоя майка, си помисляше, че майка му навярно е изглеждала като нея.
„Защо тази нощ?“, помисли си.
Въздействието на сакето бе преминало. Отвори очи и се втренчи в тавана. Сред черните сажди се виждаше червеникава светлинка, отражение на жаравата в огнището. Погледът му се спря на въртележката, закачена на тавана над него. Забеляза също, че завивките още пазеха мириса на майка и дете. С неясно чувство на тъга остана да лежи полубуден и да се взира във въртележката.
Бе направена като колело, което започна бавно да се върти. В това нямаше нищо необикновено. Но… само ако има вятър! Мусаши понечи да се изправи, после спря и се заслуша. Чу някаква врата внимателно да се затваря. Колелото престана да се върти.
Той тихо сложи пак глава на възглавницата и се опита да разгадае какво става в дома. Приличаше на скрито под някое листо насекомо, което се опитва да открие какво е времето отгоре. Цялото му тяло бе готово да откликне на най-малката промяна наоколо, чувствителните му нерви бяха докрай изопнати. Разбираше, че животът му е в опасност, но защо?
„Да не съм в свърталище на разбойници?“, попита се първо той, но не му се вярваше. Ако бяха опитни крадци, щяха да забележат, че той няма нищо, което си струва да откраднат.
„Да не би да ме мрази за нещо?“ И това не изглеждаше вероятно. Мусаши бе съвсем сигурен, че никога преди не е виждал Байкен.
В невъзможност да открие причината за ставащото, с кожата и костите си той усещаше, че някой или нещо застрашава живота му. Знаеше също, че каквото и да е това, то е много наблизо. Бързо трябваше да реши дали лежешком да изчака идването му или своевременно да изчезне.