Плъзна ръка над прага на ковачницата и затърси опипом сандалите си. Пъхна първо единия, после другия под завивката и ги избута до долния край на постелята.
Колелото отново се завъртя. Обръщаше се под светлината на огъня като някакво омагьосано цвете. Едновременно вътре и вън от къщата съвсем леко се дочуха стъпки. В същото време Мусаши тихо смачка завивките, сякаш под тях още лежи човек.
Под късото перде, което висеше над входа, се появиха две очи на човек, който пропълзяваше вътре с извадена сабя. Друг, хванал копие и плътно прилепил се до стената, се промъкна към долния край на леглото. Двамата се втренчиха в завивките и се заслушаха за дишането на спящия. После, като облак дим, отнякъде изскочи трети мъж. Беше Байкен, държащ в лявата си ръка кривия нож, а в дясната — кълбото.
Погледите на мъжете се срещнаха и те задишаха едновременно. Този при горния край на леглото ритна възглавницата във въздуха, другия, откъм долния, отскочи назад в ковачницата и насочи своето копие към лежащото тяло.
Байкен задържа ножа зад гърба си и извика:
— Ставай, Мусаши!
От леглото не последва нито отговор, нито помръдване.
Мъжът с копието отметна завивките.
— Няма го! — извика той.
Байкен хвърли объркан поглед наоколо в стаята и зърна бързо въртящото се колело на тавана.
— Някъде има отворена врата! — извика на свой ред той.
Скоро друг някой кресна нещо сърдито. Вратата, която водеше от ковачницата за една пътека до задната част на къщата, бе отворена на около три педи и през нея духаше пронизващ вятър.
— Измъкнал се е оттук!
— Какво правят тези глупаци? — ревна Байкен, докато тичаше навън.
Изпод стрехите и от тъмното наизлязоха черни сенки.
— Майсторе! Добре ли мина? — попита ниско един развълнуван глас.
Очите на Байкен пламнаха от ярост.
— Какво питаш като смахнат? Защо мислиш те сложих да пазиш отвън? Няма го! Трябва да е минал оттук.
— Няма го ли? Как е могъл да се измъкне?
— Мене ли питаш? Дебелоглаво магаре! — Байкен влезе отново вътре и закрачи тежко и нервно наоколо. — Има само две места, откъдето може да е минал — или е тръгнал нагоре към брода при Судзука, или се е върнал към главния път за Цу. Както и да е, не може да е стигнал далеч. Вървете и го хванете!
— Накъде мислите, че е тръгнал?
— Ъ-ъ! Аз тръгвам към Судзука. Вие вижте по долния път!
Мъжете вътре се събраха наедно с тези отвън и образуваха пъстра дружина от десетина, всички въоръжени. Един, който носеше мускет, приличаше на ловец; друг, с къса сабя, навярно бе дървар.
— Ако го намерите, дайте изстрел с пушката, после всички се съберете заедно — извика Байкен, докато тръгваха.
Потеглиха много бързо, но след около час се върнаха обратно със засрамен вид, като си говореха нещо умърлушени. Очакваха водачът им да ги смъмри, но щом стигнаха до къщата, завариха Байкен да седи на пода на ковачницата със сведен надолу, безизразен поглед.
— Няма полза да плачем сега за това — каза той, когато се опитаха да го ободрят.
В търсене на начин да даде изблик на гнева той хвана парче овъглено дърво и го строши на коляното си.
— Донесете саке! Искам нещо за пиене.
Разбърка пак огъня и хвърли в него още подпалки.
Жената на Байкен, която се опитваше да успокои бебето, му напомни, че няма повече саке. Един от мъжете предложи да донесе малко от дома си, което стори бързо. Скоро питието бе затоплено и наоколо наредени чаши.
Разговорът бе откъслечен и мрачен.
— Направо побеснявам.
— Тъпо копеленце!
— Вече кара втори живот. Това ще кажа само.
— Не се тревожете, майсторе. Направихте всичко, каквото можахте. Хората отвън се провалиха.
Последните се заизвиняваха засрамено.
Опитаха се да напият Байкен, за да заспи, но той продължаваше само да седи, да се мръщи на горчивото саке, но никого да не упреква за неуспеха.
Накрая каза:
— Не трябваше да правя такова голямо нещо от цялата работа и да викам толкова много хора да помагат. Можех да се оправя с него съвсем сам, но сметнах, че е по-добре да внимавам. В крайна сметка той е убил брат ми, а Цуджикадзе Тема не беше от онези, които не знаят как да се бият.
— Може ли този ронин наистина да бъде момчето, което преди четири години се криеше в къщата на Око?
— Той трябва да е. Сигурен съм, че духът на моя покоен брат го е довел тук. Отпърво тази мисъл въобще не ми минаваше през ума, но после той ми каза, че се е бил при Секигахара и че се е наричал Такедзо. Възрастта и видът му са такива, че спокойно може той да е бил убиецът. Знам, че той е бил.