— Хайде, майсторе, не мисли повече за това тази вечер. Лягай си. Вземи да поспиш малко.
Всички му помогнаха да си легне; някой взе възглавницата, която бяха ритнали настрана и я сложи под главата му. В мига, в който Байкен затвори очи, гневът му бе сменен от шумно похъркване.
Мъжете си кимнаха и се отдръпнаха, за да се разпръснат в ранната утринна мъгла. Всичките бяха паплач — негодници мародери като Цуджикадзе Тема от Ибуки и Цуджикадзе Кохей от Ясугава, който сега се наричаше Шишидо Байкен. Или пък едва се задържаха на някое от последните стъпала на нормалната обществена стълба. Променилите се времена ги бяха принудили да станат земеделци, занаятчии или ловци, но те още имаха зъби, готови при всяка възможност да захапят честни хора.
Единственият шум в къщата беше този от нейните спящи обитатели и скърцането на един полски плъх.
В ъгъла на коридора, който свързваше работилницата с кухнята, близо до голяма кирпичена пещ, имаше струпани дърва за горене. Над него висеше чадър и тежки сламени наметки за дъжд. В сянката между пещта и стената една от наметките се раздвижи, като бавно и тихо се помръдна покрай стената, докато накрая увисна на един гвоздей.
Изведнъж, сякаш от самата стена, изникна мъглява сянка на човек. Мусаши през цялото време не се беше отдалечавал и на крачка от къщата. След като се измъкна изпод завивките, той отвори външната врата и после се спотаи при дървата, като се покри с наметалото.
Мина мълчаливо през ковачницата и погледна Байкен. „Трябва да има задух“, предположи Мусаши по гръмкото похъркване. Положението му се стори отведнъж смешно и лицето му се изкриви в усмивка.
Остана да стои така за миг, замислен. При всички случаи, бе спечелил двубоя си с Байкен. Победата бе повече от явна. При все това, този легнал тук човек бе братът на Цуджикадзе Тема и се бе опитал да го убие, за да укроти духа на своя мъртъв брат — чувство за чест, достойно за възхищение у един прост мародер.
Трябва ли да го убие? Ако го остави сега жив, този ще продължи да търси сгоден случай да си отмъсти и несъмнено най-сигурно е да се справи с него тук и сега. Оставаше обаче въпросът дали човекът си струва да бъде убит.
Известно време Мусаши размисля, преди да стигне, както му се стори, до най-точното решение. Отиде до стената откъм краката на Байкен и взе един от принадлежащите на ковача криви ножове с верига. Докато измъкваше острието от дръжката, се вгледа в лицето на спящия. После уви острието с парче влажна хартия и внимателно го постави на врата на Байкен. Отстъпи назад и се полюбува на свършеното.
Колелото на въртележката сякаш също бе заспало. Ако не беше хартиената обвивка, помисли си Мусаши, на сутринта колелото можеше да се събуди и бясно да се завърти при вида на падналата от възглавницата отрязана глава на собственика си.
Когато уби Цуджикадзе Тема, Мусаши имаше добра причина и във всеки случай, още бе заразен от треската на сражението. Нямаше обаче какво да спечели, ако отнеме живота на ковача. А и кой може да знае? Ако наистина го убие, невръстният собственик на въртележката може да прекара своя живот в търсене на убиеца на баща си.
През тази нощ Мусаши отново и отново бе мислил за своите собствени баща и майка. Докато стоеше до това спящо семейство и усещаше наоколо си сладкия мирис на майчино мляко, изпита лека завист. Дори известна неохота да си тръгне оттук.
Без думи се обърна към тях: „Съжалявам, че ви безпокоих. Спете добре.“ Тихо отвори външната врата и излезе.
Летящият кон
Оцу и Джотаро стигнаха границата между областите късно през нощта, отбиха се в някакъв хан и преди да се е разнесла утринната мъгла, подновиха своето пътешествие. От връх Фудесуте тръгнаха към Йонкенджая, където за първи път този ден усетиха по гърбовете си топлината на изгряващото слънце.
— Колко е красиво! — възкликна Оцу, като се спря да погледне голямото златисто кълбо.
Изглеждаше пълна с надежда и бодрост. Беше един от тези щастливи мигове, когато всичко живо, дори растенията и животните, трябва да изпитва задоволство и гордост от своето съществуване тук на земята.
— Ние сме първите хора на пътя — каза Джотаро с явно задоволство. — Няма жива душа пред нас.
— Стига си се хвалил. Какво значение има това?
— За мен е от голямо значение.
— Мислиш ли, че ще скъси пътя?
— О, не е в това работата. Просто е хубаво усещането, че си пръв, било и на пътя. Трябва да признаеш, че е по-добре, отколкото да следваш паланкини или коне.
— Истина е.
— Когато вървя по път, на който няма никой друг, имам чувството, че той принадлежи на мен.