— В такъв случай, защо не си представиш, че си важен самурай на кон и правиш оглед на големите си имоти? Аз ще съм твой служител. — Тя вдигна една пръчка бамбук и като я размаха тържествено, напевно подвикна: — Всички се поклонете! Поклонете се на негово височество!
Някакъв човек погледна с любопитство изпод стряхата на една чайна. Уловена в такава детинщина, Оцу се изчерви и избърза напред.
— Не може да правиш така — смъмри я Джотаро. — Не бива да бягаш от господаря си. Ако се повтори, ще трябва да те осъдя на смърт!
— Не искам да играя повече.
— Ти си играеше, не аз.
— Да, обаче ти започна. О, боже! Онзи мъж от чайната още ни гледа. Трябва да ни мисли за смахнати!
— Хайде да се върнем дотам.
— Защо?
— Гладен съм.
— Вече?
— Не може ли да изядем сега половината от оризовите топки, които си взехме за обяд?
— Имай търпение. Още не сме вървели и час дори. Ако те оставя, ще ядеш по пет пъти на ден.
— Може би. Обаче няма да ме видиш да се возя на паланкини и да наемам коне като теб.
— Това беше само снощи, и то само понеже се стъмваше, а трябваше да побързаме. Щом така искаш, днес цял днес ще вървя пеш.
— Днес трябва да е мой ред да яздя.
— Децата нямат нужда да яздят.
— Обаче аз искам да опитам да яздя кон. Не може ли? Моля ти се.
— Е, ще видим, но само за днес.
— Видях един кон, вързан при чайната. Можем да го наемем.
— Не, още е много рано сутринта.
— Значи не си го казала наистина, че мога да яздя!
— Наистина го казах, но ти даже още не си се уморил. Напразно пилеене на пари ще е да наемаме кон.
— Много добре знаеш, че аз никога не се уморявам. Няма да се уморя, дори да вървим сто дни. Ако трябва да чакам, докато отпадна, никога няма да яхна кон. Хайде, Оцу, дай да наемем коня сега, докато още няма хора преди нас. Много по-безопасно ще бъде, отколкото когато пътят е препълнен. Моля те!
Като видя, че ако продължават така, ще загубят времето, което спечелиха, Оцу отстъпи и Джотаро, който усети, че е съгласна, дори без да чака одобрителното й кимване, се спусна назад към чайната.
Макар, както и сочеше името Йонкенджая, в околността да имаше четири чайни, те бяха разположени на разни места по склоновете на върховете Фудесуте и Куцукаке. Тази, покрай която минаха, беше единствената наблизо.
Като изтича до съдържателя и рязко спря пред него, Джотаро извика:
— Хей, вие, искам кон! Изведете ми един.
Старецът тъкмо махаше кепенците и едва шумният вик на момчето го стресна и го разбуди напълно. Той промърмори с кисело изражение:
— За какво е всичко това?! Трябва ли да викате толкова високо?
— Трябва ми кон. Моля ви веднага да приготвите един. Колко път има до Минакучи? Ако не е много, може дори да го взема чак до Кузацу.
— А ти чие момче си всъщност?
— На майка и на татко — отвърна безочливо Джотаро.
— Мислех, че може да си немирното чедо на бога на бурята.
— Не сте ли вие богът на бурята? Приличате на треснат от гръм.
— Калпазанин!
— Само ми доведете коня.
— Струва ми се мислиш, че този кон е за наемане. Да, обаче не е. Тъй че, боя се, няма да имам честта да го предоставя на ваше височество.
Като подражаваше тона на мъжа, Джотаро отвърна:
— Тогава, господине, не бих ли могъл да имам удоволствието да го наема срещу заплащане?
— Ама си устат! — извика човекът, измъкна една горяща подпалка от огъня под пещта си и замери с нея момчето.
Запаленото дърво не улучи Джотаро, но удари старата кобила, която бе вързана под стряхата. Тя изцвили пронизително, вдигна се на задни крака и удари гърба си в една от гредите.
— Копеле такова! — кресна съдържателят.
Той изскочи навън и като бълваше проклятия, се затича към животното.
Докато онзи отвързваше коня и го отвеждаше към страничния двор, Джотаро пак започна.
— Моля ви, нека да го наема.
— Не може.
— Защо не?
— Нямам коняр, който да пратя с него.
Оцу, застанала сега до Джотаро, предложи, ако няма коняр, тя да плати предварително цената и от Минакучи да прати обратно коня с някой пътник, който идва насам. Любезността й размекна стареца и той реши, че може да й се довери. Подаде й въжето с думите:
— В такъв случай може да яздите до Минакучи и ако искате — дори до Кузацу. Искам само да върнете коня обратно.
Докато потегляха, възмутеният Джотаро възкликна:
— Как ти се вижда това?! Отнася се с мен като с магаре и после, веднага щом вижда хубаво лице…
— По-добре внимавай какво говориш за стареца. Конят му ни слуша. Може да се ядоса и да те хвърли.
— Да не смяташ, че тази дръглива стара кранта може да ми излезе насреща?