— Нали знаеш да яздиш?
— Естествено знам да яздя.
— Защо тогава се опитваш да се качиш на коня отзад?
— Добре де, помогни ми!
— Ама си досада!
Тя то хвана с ръце под мишниците и го вдигна до гърба на коня.
Джотаро величествено огледа света наоколо.
— Моля те, върви пред мен, Оцу — каза той.
— Не си седнал както трябва.
— Не се тревожи. Наред съм.
— Добре, но ще съжаляваш.
Като пое въжето с едната ръка, Оцу махна на съдържателя за сбогом с другата и двамата потеглиха.
Преди да са изминали и сто крачки, от мъглата зад тях ги настигна силен вик, придружен от шума на тичащи крака.
— Кой може да е това? — попита Джотаро.
— Нас ли вика? — зачуди се на свой ред Оцу.
Спряха коня и се огледаха. В бялата, подобна на пушек мъгла започна да изпъква фигурата на някакъв мъж. Отпърво успяваха да различат само очертанията, после — цветовете, но скоро човекът бе достатъчно наблизо, за да могат да определят като цяло външността и годините му. Тялото му бе заобиколено от някакво сатанинско сияние, все едно го съпровождаше разбушуван ураган. Бързо се изравни с Оцу, спря и с един замах измъкна въжето от ръката й.
— Слизай! — заповяда и се втренчи яростно в Джотаро.
Кобилата се стъписа. Джотаро я хвана за гривата и извика:
— Не може така! Аз съм наел този кон, не вие!
Мъжът изръмжа и се обърна се към Оцу:
— Ти, жено!
— Да? — отвърна тихо момичето.
— Казвам се Шишидо Байкен. Живея в село Уджии, горе в планината отвъд границата. По причини, които няма да обяснявам, преследвам един човек на име Миямото Мусаши. Минал е по този път днес сутринта, по някое време преди зазоряване. Сигурно е минал оттук преди часове, тъй че ако искам да го хвана при Ясугава на границата с Оми, трябва да се движа бързо. Дайте ми вашия кон.
Говореше много припряно и ключиците му начесто се повдигаха. В студения въздух, мъглата замръзваше върху клоните на ледени цветя, но неговият врат лъскаше от пот като змийска кожа.
Оцу остана съвсем неподвижна, с мъртвешки бяло лице, сякаш цялата нейна кръв е изтекла в земята под нозете й. Устните й трепереха, отчаяно й се искаше да попита, за да се увери, че е чула правилно. Не можеше обаче да изрече и дума.
— Мусаши ли казахте? — изпусна Джотаро.
Той още стискаше гривата на коня, но ръцете и нозете му трепереха.
Байкен прекалено много бързаше, за да забележи стреснатото им държание.
— Сега хайде — нареди той. — Слизай от коня, и бързо или ще ти тегля пердаха.
Размаха като камшик края на въжето.
Джотаро упорито поклати глава.
— Няма.
— Какво значи „няма“?
— Конят е мой. Не може да ви го дам. Не ме е грижа колко бързате.
— Я внимавай! Бях любезен да ви обясня всичко, понеже сте само жена и дете, пътувате сами, обаче…
— Не съм ли прав, Оцу? — пресече го Джотаро. — Не сме длъжни да му даваме коня, нали така?
На Оцу й се прииска да прегърне момчето. Според нея по-важно беше не да задържат коня, колкото да попречат на това чудовище да напредне по-бързо.
— Наистина — каза тя. — Сигурна съм, че бързате, господине, но същото е и с нас. Може да наемете някой от конете, които редовно минават нагоре и надолу по склона. Момчето правилно казва, че не е честно да вземете нашия кон.
— Няма да сляза — повтори Джотаро. — По-скоро ще умра!
— Значи сте решили да не ми давате този кон? — попита грубо Байкен.
— По начало би трябвало да знаете, че така ще стане — отвърна със строг глас момчето.
— Кучи син! — кресна Байкен, разярен от тона му.
Джотаро стисна още по-здраво гривата на коня. Изглеждаше малко по-едър от бълха. Байкен посегна нагоре, хвана го за крака и го задърпа. Сега бе най-добрия случай Джотаро да използва своята дървена сабя, но в объркването той съвсем забрави за нея. Изправен пред толкова по-силен от него противник, единствената защита, която му дойде на ум, беше да се изплюе в лицето на Байкен, което направи няколко пъти поред.
Оцу изпадна в див ужас. От страх, че този човек ще я рани или убие, устата й се изпълни с кисел, сух вкус. Не можеше обаче да става и дума да отстъпят и да му позволят да вземе коня. Мусаши е преследван. Колкото по-дълго задържи тя този злодей, толкова повече време ще има той, за да избяга. За нея нямаше значение, че разстоянието между двама им също ще нарасне, и то точно по времето, когато поне знаеше, че се движат по един и същи път. Прехапа устна, кресна:
— Не може така! — и удари Байкен в гърдите със сила, каквато дори сама не знаеше, че притежава.
Байкен, който още бършеше плюнката от лицето си, залитна и в същия миг Оцу улови дръжката на сабята му.
— Кучка! — излая той и посегна да си върне оръжието.