В следващия миг изви от болка, тъй като сабята вече бе излязла отчасти от ножницата и вместо да хване ръката на Оцу, той бе стиснал острието. Върховете на два от пръстите на десницата му паднаха на земята. Хвана се за кървящата ръка и отскочи назад, при което без да ще издърпа сабята. Парчето лъскава стомана в ръката на Оцу се повлече по земята и спря зад гърба й.
Байкен постъпи дори по-глупаво от предната вечер. Като се проклинаше за непредпазливостта, той се опита да стане на крака. Оцу, която вече не се боеше от нищо, замахна отстрани с острието към него. Оръжието обаче беше голямо и широко, дълго почти три стъпки, и не всеки би могъл лесно да борави с него. Щом Байкен се приведе, ръцете на момичето не издържаха тежестта и то политна напред. Усети китката й да се отплесва и червеникавочерна кръв опръска лицето й. След мигновено зашеметяване разбра, че сабята се е забила в тялото на коня.
Раната не бе дълбока, но конят изцвили оглушително и бясно зарита. Като викаше нещо неразбираемо, Байкен хвана Оцу за китката и се опита да си върне оръжието, но в същия миг конят изрита и двамата във въздуха. После се изправи на задни крака, изпръхтя шумно и като пратена от лък стрела се понесе надолу по пътя. Джотаро се държеше отчаяно за гърба, а зад него пръскаше кръв.
Байкен се запрепъва в облак прах. Знаеше, че не може да улови побеснялото животно и яростният му поглед се насочи към мястото, където допреди стоеше Оцу. Вече я нямаше там.
След миг забеляза сабята си в подножието на една лиственица и с един скок се озова до нея. Щом се изправи, нещо в ума му прещрака — трябва да има някаква връзка между тази жена и Мусаши! Ако тя е приятелка на Мусаши, от нея ще стане отлична стръв или поне ще знае къде отива този.
Като ту тичаше, ту се плъзгаше по плочите покрай пътя, Байкен стигна до една покрита със слама селска къща, която започна да обикаля и да надзърта под пода и в килера. Една старица, превила се като гърбава над чекръка вътре в дома, го гледаше ужасена.
После зърна Оцу да тича през гъста кедрова горичка към долината отвъд, където още имаше петна задържал се сняг.
Понесе се като лавина надолу по хълма и в скоро време почти я беше настигнал.
— Кучка! — извика, протегна лявата си ръка и допря с нея косата й.
Оцу се строполи на земята и се улови за корените на едно дърво, но кракът й се подхлъзна и тя се преметна през ръба на скалата, където тялото й остана да се люлее като махало. Пръст и камъчета се посипаха по лицето й, когато вдигна поглед към големите очи и искрящата сабя на Байкен.
— Глупачка! — каза презрително той. — Да не мислиш, че сега можеш да се измъкнеш?
Оцу хвърли поглед надолу — на около петдесет-шейсет стъпки под нея в дъното на долината течеше поток. Странно, но сега не изпита страх, защото в тази долина видя своето спасение. Можеше да избяга всякога, когато пожелае, просто като пусне дървото и се предаде на празното пространство под нея. Чувстваше смъртта близо до себе си, но вместо да се замисля над това, умът й се задържа само върху един образ — Мусаши. Струваше й се, че вижда сега лицето му като пълна луна на небето при буря.
Байкен бързо я хвана за китката и като я повдигна, извлече я почти от другата страна на ръба.
В същия миг един от неговите хора му извика откъм пътя:
— Какво правиш там? По-добре да тръгваме бързо. Старецът в чайната каза, че преди изгрев-слънце тази сутрин го събудил някакъв самурай, поръчал си обед в кутия за из път и после се затичал към долината Кага.
— Долината Кага ли?
— Така каза. Няма значение обаче дали ще тръгне натам или през връх Цучи за Минакучи. Двата пътя се събират в Ишибе. Ако стигнем бързо до Ясугава, трябва да успеем да го уловим там.
Байкен стоеше с гръб към човека, вперил очи в Оцу, която се беше свила пред него като прикована от свирепия му поглед.
— Хо! — изрева той. — Елате и тримата тук.
— Защо?
— Идвайте тук бързо!
— Ако губим време, Мусаши ще ни изпревари при Ясугава.
— Оставете това!
Тримата мъже бяха между участниците в безплодното търсене предишната нощ. Свикнали да си проправят път в планината, те се втурнаха надолу по склона като стадо диви свине. Щом стигнаха до ръба, където бе застанал Байкен, забелязаха Оцу. Техният водач бързо им обясни положението.
— Добре, сега я завържете и я вземете с нас — завърши Байкен, преди да се спусне през гората.
Вързаха момичето, но не можаха да не го съжалят. Тя лежеше безпомощно на земята с обърнато нагоре лице и всички с неудобство хвърляха крадешком погледи към бледия й профил.
Байкен вече бе стигнал в долината Кага. Той се спря, погледна назад към скалата и извика: