— Ще се срещнем в Ясугава. Аз ще мина напряко, но вие останете на главния път. И добре да си отваряте очите.
— Да, господине! — отвърнаха в хор мъжете.
Байкен се затича като планинска коза между скалите и скоро изчезна от погледа.
Джотаро се носеше надолу по пътя. Въпреки възрастта си кобилата бе така побесняла, че не можеше да бъде спряна само с едното въже, дори Джотаро да знаеше как да се справи с това. Прясната рана я пареше като горяща факла и тя препускаше слепешком напред, през хълмове, долини и села.
Само щастието помогна Джотаро да не хвръкне от гърба на животното.
— Пазете се! Пазете се! Пазете се! — крещеше постоянно той.
Думите станаха нещо като напев.
След като вече не успяваше да се задържа за гривата, той здраво обгърна с ръце врата на коня. Очите му останаха затворени.
Когато тялото на животното се вдигнеше във въздуха, същото ставаше и с Джотаро. Тъй като ставаше все по-явно, че виковете му остават без последствие, предупрежденията постепенно бяха сменени от жален писък. Когато помоли Оцу само веднъж да му даде да поязди кон, си мислеше колко хубаво ще е да препуска на гърба на някой превъзходен жребец, но при тази езда, от която косите му се изправяха, само няколко минути вече му бяха предостатъчни.
Джотаро се надяваше, че някой — който и да било — храбро ще се реши да улови хвърчащия край на въжето и да накара коня да спре. Тези очаквания обаче бяха неоправдани — нито пътниците, нито селяните искаха да се изложат на опасност заради нещо, което без друго не ги засягаше. Не само никой не помагаше, но и всички бързешком се дръпваха на сигурно място встрани и почваха да викат проклятия по, както им се струваше, безотговорния ездач.
Почти неусетно мина през село Микумо и стигна крайпътния град Нацуми. Ако беше някой опитен ездач с пълна власт над коня си, Джотаро можеше сега да заслони очи и спокойно да разгледа красивите планини и долини на Ига с върховете на Нобуоки, река Йокота и в далечината — огледалните води на езерото Бива.
— Спри! Спри! Спри!
Думите на напева му сега бяха други, а тонът — по-отчаян. Щом почна да се спуска по хълма Коджи, изведнъж викът отново стана друг:
— Помощ!
Конят се носеше надолу по стръмния склон и Джотаро подскачаше като топка на гърба му.
Някъде на една трета от пътя до долу от една скала вляво се подаваше голям дъб, а един от по-малките клони бе препречил пътя. Щом усети допира на листата по лицето си, Джотаро се хвана с две ръце за дървото. Стори му се, че боговете са чули неговата молитва и затова са пратили това препятствие насреща му. Навярно беше прав — скочи като жаба и в следващия миг се озова увиснал във въздуха, здраво прегърнал клона над главата си. Конят изскочи изпод него и сега, вече без ездач, препусна малко по-бързо.
До земята долу имаше не повече от десет педи, но Джотаро не се решаваше да се пусне. Беше толкова стреснат, че късото разстояние му се струваше като зейнала бездна. Той се притисна към клона, от който според него зависеше живота му, кръстоса крака около него, нагласи бодящите го ръце и трескаво започна да се пита какво да прави. Въпросът се реши, след като клонът гръмко изпука и се отчупи. В един ужасен миг му се стори, че е загубен. След секунда седеше невредим на земята.
— Ух! — бе всичко, което успя да каже.
Няколко минути остана неподвижен, стреснат, ако не вцепенен, но после си спомни защо е тук и скочи на крака.
— Оцу! — извика, без да се сети колко път е изминал.
Затича се обратно нагоре по склона, стиснал здраво с едната ръка своята дървена сабя.
— Какво може да й се е случило?… Оцу! Оцу-у-у!
Не след дълго срещна един слизащ по склона мъж в сивкаво червено кимоно. Непознатият носеше кожена хакама и две саби, но нямаше наметало. Докато подминаваше Джотаро, той се обърна през рамо и каза:
— Здравейте!
Джотаро се извърна.
— Нещо не е наред ли? — попита го мъжът.
— Вие идвате иззад онзи хълм, нали? — попита на свой ред Джотаро.
— Да.
— Видяхте ли една хубава жена на около двайсет години?
— Всъщност, да.
— Къде?
— В Нацуми видях няколко мародера да вървят заедно с едно момиче. Ръцете й бяха вързани отзад, което естествено ми се стори необичайно, но нямах причина да се меся. Струва ми се, че мъжете бяха от дружината на Цуджикадзе Кохей. Пред години той се пренесе от Ясугава в долината Судзука, заедно с цяло село главорези.
— Тя е била, сигурен съм.
Джотаро тръгна пак напред, но мъжът го спря.
— Заедно ли пътувахте? — попита той.
— Да. Казва се Оцу.
— Ако постъпиш необмислено, ще си намериш смъртта, без да успееш да помогнеш на някого. Защо не изчакаш тук? Рано или късно те ще минат по този път. Засега ми разкажи каква точно е тази работа. Може би ще ти дам някой съвет.