Момчето веднага се довери на мъжа и му разказа всичко, станало от сутринта насам. От време на време онзи кимаше под широкополата си шапка. Щом разказът свърши, каза:
— Разбирам твоето затруднение, но дори какъвто си смел, една жена и едно момче не могат да мерят сили с Цуджикадзе Кохей. Мисля, че ще е най-добре аз да спася Оцу — нали така й беше името? — вместо теб.
— А на вас доброволно ли ще ви я предадат?
— Може би не съвсем, но за това ще помисля, когато му дойде времето. Междувременно се скрий в някой храст и мирувай.
Докато Джотаро си избра един гъсталак и се мушна зад него, мъжът чевръсто продължи надолу по хълма. За миг момчето се запита, дали не е било измамено. Дали ронинът не каза всичко, просто за да го ободри, а после продължи нататък, за да си спаси кожата? Обхванат от безпокойство, той вдигна глава над храстите, но чу гласове и отново я скри.
След минута или две се показа Оцу, заобиколена от трима мъже и с ръце, здраво вързани зад гърба. По едно порязано място на белия й крак имаше засъхнала кръв.
Един от негодниците бутна Оцу по рамото да върви напред и изръмжа:
— За какво се оглеждаш? Върви по-бързо!
— Точно така, върви!
— Търся спътника си. Какво ли може да е станало с него?… Джотаро!
— Млък!
Джотаро вече бе готов да извика и да изскочи от скривалището си, когато ронинът се върна, този път без широката си шапка. Беше двадесет и шест-двадесет и седем годишен, с тъмна кожа. Очите му имаха особен, решителен поглед, който не се отклоняваше нито наляво, нито надясно. Докато се изкачваше бавно по склона, говореше, сякаш сам на себе си:
— Ужасно, наистина ужасно!
Когато подмина Оцу и похитителите й, промърмори някакъв поздрав и продължи нататък, но мъжете се спряха.
— Хей — извика един от тях, — ти не си ли племенникът на Ватанабе? Какво е толкова ужасно?
Ватанабе бе името на едно от старите семейства в околността, оглавявано сега от Ватанабе Хандзо, високо уважаван последовател на тайните бойни умения, известни под общото име нинджуцу.
— Вие не сте ли чули?
— Да сме чули какво?
— Долу в подножието на този хълм стои един самурай на име Миямото Мусаши, готов за голяма битка. Стои по средата на пътя с извадена сабя и разпитва всички минаващи. Има най-свирепия поглед, който някога съм виждал.
— Мусаши ли прави тая работа?
— Точно така. Направо ме пресрещна и попита как се казвам. Аз му обясних, че съм Цуге Саноджо, племенник на Ватанабе Хандзо и че идвам от Ига. Извини се и ме пусна да мина. Всъщност, беше много любезен и каза, че след като нямам нищо общо с Цуджикадзе Кохей, то всичко е наред.
— О?
— Попитах го, какво се е случило. Каза, че Кохей бил тръгнал на път с главорезите си, и искал да го улови и убие. Решил бил да остане на място и да посрещне нападението там. Видя ми се готов да се бие до край.
— Истината ли казваш, Саноджо?
— Естествено. Че защо да ви лъжа?
Лицата на тримата побледняха. Спогледаха се нервно, без да знаят какво да направят сега.
— По-добре внимавайте — допълни Саноджо и се престори, че отново тръгва нагоре по хълма.
— Саноджо!
— Какво?
— Не знам какво да правим. Дори главатарят ни казва, че Мусаши бил необикновено силен.
— Е, той настина ми се стори много самоуверен. Щом излезе насреща ми с онази там сабя, със сигурност не ми се прииска да го предизвиквам.
— Какво, мислиш, трябва да направим? По заповед на главатаря водим тази жена в Ясугава.
— Не виждам с какво ме засяга това.
— Не бъди такъв. Помогни ни.
— За нищо на света! Ако ви помогна и чичо ми разбере за това, направо ще се откаже от мен. Мога, разбира се, да ви посъветвам.
— Е, казвай! Какво, мислиш, трябва да правим?
— Хм… Едното е да вържете тази жена за някое дърво и да я оставите. Така ще можете да се придвижите по-бързо.
— Нещо друго?
— Не трябва да минавате по този път. Това е малко по-далеч, но може да тръгнете горе по пътя през долината Ясугава и да предупредите за всичко тук. После бихте могли да заобиколите Мусаши и постепенно да го обкръжите.
— Това не е лошо хрумване.
— Но бъдете много, много внимателни. Мусаши ще се бие за живота си и ако си тръгне от този свят, ще вземе не една душа заедно със себе си. По-добре да избегнете такова нещо, не смятате ли?
Всички бързо се съгласиха с предложеното от Саноджо, повлякоха Оцу към една горичка и я завързаха за едно от дърветата. После си тръгнаха, но след няколко минути се върнаха, за да запушат устата й с парче плат.