— Това трябва да стигне — заяви някой от мъжете.
— Да вървим.
И те се изгубиха в гората. Приклекнал в своето скривалище от листа, Джотаро предпазливо изчака, преди да подаде глава и да се огледа наоколо. Не видя никого — нито пътници, нито разбойници, нито Саноджо.
— Оцу! — извика той и изскочи от храстите.
Бързо я намери, развърза въжето и я хвана за ръка. Двамата изтичаха на пътя.
— Да се махаме оттук! — подкани я той.
— Ти какво правеше, скрит в тези храсти?
— Няма значение! Да вървим!
— Почакай само малко — каза Оцу и се спря да приглади косата, да оправи яката и да върже наново обито си.
Джотаро цъкна с език.
— Сега не е време за кипрене — простена той. — Не можеш ли по-късно да си оправиш косата?
— Но онзи ронин каза, че Мусаши бил в подножието на хълма.
— Затова ли трябваше да спреш и да се разхубавиш?
— Не, не, разбира се — отвърна Оцу, защитавайки се с почти смехотворна сериозност. — Но ако Мусаши е толкова наблизо, няма за какво да се тревожим. И тъй като бедите ни са кажи-речи свършили, се чувствам достатъчно спокойна и сигурна, за да помисля и за външността си.
— Ти вярваш ли, че този ронин наистина е видял Мусаши?
— Естествено. Впрочем, къде е той?
— Просто изчезна. Някак особен е, а?
— Сега да вървим ли? — попита Оцу.
— Сигурна ли си, че си достатъчно хубава?
— Джотаро!
— Само се закачам. Виждаш ми се толкова щастлива.
— И ти ми се виждаш щастлив.
— Щастлив съм и не се опитвам да го крия като тебе. Ще извикам, за да ме чуят всички: Щастлив съм!
Последва малък танц, в който Джотаро махаше с ръце и риташе с крака, след което каза:
— Много ще е разочароващо, ако Мусаши не е тук, нали? Мисля да изтичам напред и да видя.
Оцу не го последва в бързането. Сърцето й вече беше литнало към подножието на хълма много по-бързо, отколкото Джотаро би могъл да изтича дотам.
„Изглеждам ужасно“, помисли си тя, като погледна наранения си крак и пръста и листата, които бяха полепнали по ръкавите й.
— Хайде! — извика Джотаро. — Защо се заплесваш?
По напевната нотка в гласа му Оцу със сигурност реши, че е забелязал Мусаши.
„Най-сетне“, помисли си. Досега винаги трябваше да търси утеха в самата себе си и вече бе уморена от това. Изпита известна гордост, пред себе си и пред боговете, че е останала вярна на целта, която си бе поставила. Сега, когато отново щеше да види Мусаши, сърцето й танцуваше от радост. Въодушевлението, знаеше тя, е от очакване, но не можеше да предвиди дали Мусаши ще отвърне на чувствата й. Радостта й пред изгледа, че ще се срещне с него, беше само малко помрачена от гризящото предчувствие, че срещата може да й донесе тъга.
На заветния склон на хълма Коджи пръстта още бе замръзнала, но в чайната близо до подножието бе толкова топло, че наоколо хвърчаха мухи. Това бе крайпътен град и заведението, разбира се, продаваше чай на пътуващите; освен това се предлагаха разнообразни стоки за нуждите на земеделците от околността — от евтини сладости до сламени обвивки за волски копита. Джотаро стоеше пред магазина — малко момче в голямата и шумна тълпа.
— Къде е Мусаши?
Оцу се огледа търсещо наоколо.
— Няма го тук — отвърна с отпаднал глас Джотаро.
— Няма го? Трябва да е тук!
— Е, не мога да го открия никъде, а съдържателят каза, че не е виждал наоколо подобен самурай. Трябва да е станала някаква грешка.
Макар разочарован, Джотаро не се беше отчаял.
Оцу с готовност щеше да признае, че е нямало никаква причина за такива големи очаквания от нейна страна, но се подразни от бездушието на Джотаровия отговор. Стресната и малко ядосана от неговата липса на загриженост, тя попита:
— А потърси ли го ето там?
— Да.
— А зад пътепоказателя за Кошин?
— Погледнах. И там го няма.
— Зад чайната?
— Казах ти, няма го тук!
Оцу извърна лицето си настрани от него.
— Плачеш ли? — попита Джотаро.
— Не е твоя работа — отвърна тя рязко.
— Не те разбирам. Повечето време изглеждаш разумна, но понякога се държиш като дете. Откъде можем да знаем дали историята на Саноджо е била истина или не? Ти съвсем сама реши, че е, и сега, като откриваш, че не е било така, почваш да плачеш. Тези жени нямат ум! — възкликна накрая Джотаро и избухна в смях.
На Оцу й се прииска да седне на земята и на място да се откаже. Светлината мигновено изчезна от нейния живот; чувстваше се така безнадеждна, както по-рано — не, дори повече от тогава. Видът на проядените млечни зъби в смеещата се уста на Джотаро я отвращаваше. Ядосана се попита защо въобще трябва да мъкне със себе си някакво дете. Обзе я силно желание веднага да го изостави.