Наистина, той също търсеше Мусаши, но го обичаше само като учител. За нея пък Мусаши беше самият живот. Джотаро можеше съвсем бързо да обърне всичко на смях и да се върне към своето обичайно безгрижие, а Оцу дни наред нямаше да има сили да продължи. Някъде в детинския ум на момчето се криеше възторжена увереност, че един ден, рано или късно, отново ще намери Мусаши. Оцу нямаше такава вяра в щастливата развръзка. След прекомерната надежда, че ще види Мусаши днес, сега тя се люшна в противоположната крайност и започна да се пита дали животът вечно ще продължава така, без тя никога да види и да говори с мъжа, когото обича.
Тези, които обичат, търсят смисъла на живота и заради това са привлечени от самотата. При Оцу, която бе и сираче, имаше също остро чувство за откъснатост от останалите хора. В отговор на Джотаровото безразличие тя се намръщи и мълчаливо се отдалечи от чайната.
— Оцу!
Гласът беше на Саноджо. Той се появи иззад пътепоказателя за Кошин и тръгна към нея през сухия самораслек. Ножниците на двата му меча бяха мокри.
— Ти не каза истината — обърна се обвинително към него Джотаро.
— Какво ще рече това?
— Каза, че Мусаши чакал в подножието на хълма. Излъга!
— Не ставай глупав! — отвърна с укор Саноджо. — Нали заради тази лъжа Оцу успя да избяга? От какво се оплаквате? Не трябва ли да ми благодарите?
— Измислил си тази история, за да подлъжеш онези хора ли?
— Естествено.
Джотаро се извърна тържествуващо към Оцу с въпроса:
— Виждаш ли? Не ти ли казвах?
Оцу чувстваше, че има пълно право да бъде ядосана на Джотаро, но няма причина да храни лоши чувства към Саноджо. Поклони му се няколко пъти и тържествено му благодари, че я спаси.
— Тези негодници от Судзука сега са много по-кротки от преди — каза Саноджо, — но наканят ли се да причакват някого, не е много вероятно той да мине невредим по този път. Въпреки това, според каквото чувам за този Мусаши, за когото толкова се тревожите, струва ми се, че той е прекалено умен, за да падне в някоя от техните клопки.
— Има ли други пътища за Оми освен този? — попита Оцу.
— Има — отвърна мъжът и вдигна поглед към планинските върхове, които ослепително блестяха под обедното слънце. — Ако идете до долината на Ига, оттам има път до Уено, а от долината на Ано има един, който води до Йакаичи и Кувана. Трябва да има още три-четири планински пътеки и преки пътища. Моето предположение е, че Мусаши рано се е отбил от главния път.
— Значи смятате, че е още невредим?
— Най-вероятно. Най-малкото по-невредим от вас двамата. Днес се спасихте веднъж, но ако останете на този голям път, при Ясугава хората на Цуджикадзе ще ви хванат пак. Ако можете да издържите на доста стръмно качване, елате с мен и ще ви покажа един път, който почти никой не знае.
Жената и момчето бързо се съгласиха. Саноджо ги поведе нагоре през село Кага до прохода Македо, откъдето една пътека се спускаше към Сето.
След като подробно им обясни как да вървят нататък, той завърши:
— Сега вече сте в безопасност. Само си отваряйте очите и ушите и внимавайте да си намерите сигурно място за нощуване, преди да се е стъмнило.
Оцу му благодари за всичко, което направи и понечи да тръгне, но Саноджо я изгледа втренчено и каза:
— Сега, значи, се разделяме.
Думите й се сториха с някакъв скрит смисъл, а по погледа долови, че човекът е доста засегнат от нещо.
— През цялото време — продължи той, — си мислех: „Сега ли ще ме попита?“, но вие така и не попитахте.
— Какво да попитам?
— За името ми.
— Но аз го чух, когато бяхме на хълма Коджи.
— Спомняте ли си го?
— Естествено. Казвате се Цуге Саноджо и сте племенник на Ватанабе Хандзо.
— Благодаря ви. Не ви моля да ми бъдете вечно признателна или нещо подобно, но все пак се надявам винаги да ме помните.
— Е, та аз съм ви много задължена.
— Не това искам да кажа. Имах предвид, че, хм, аз още не съм женен. Ако вуйчо ми не беше така строг, искаше ми се да ви заведа у дома си още сега… Но виждам, че бързате. Както и да е, на няколко часа път напред ще намерите малка странноприемница, където можете да пренощувате. Познавам много добре стопанина, тъй че споменете пред него моето име. Сбогом!
След тръгването му някакво необикновено усещане завладя Оцу. От самото начало не бе успяла да прецени що за човек е Саноджо, а когато се разделяха, се почувства, сякаш е избягала от ноктите на опасен звяр. Макар да му бе благодарила така усърдно, в сърцето си не изпитваше признателност.
Въпреки склонността си да се привързва към непознати, Джотаро прие мъжа по много сходен начин.
— Не ми харесва този човек — отбеляза той на излизане от прохода.