Оцу не искаше да говори лошо за Саноджо зад гърба му, но и тя призна, че не го харесва, като допълни:
— Какво, мислиш, искаше да каже, като обяви, че бил още неженен.
— О, намеква, че един ден ще ти предложи да се омъжиш за него.
— Е, че това е нелепо!
Двамата се добраха до Киото без произшествия, макар и разочаровани, че не намериха Мусаши на никое от местата, където се надяваха да го заварят — нито на езерния бряг при Оми, нито при моста Кара в Сета, нито на границата при Осака.
От Кеаге нататък те се сляха с тълпата, която в края на всяка година се стича по широката улица Санджо на влизане в града. Домовете в столицата бяха накичени отпред с обичайните за Нова година украси от борови клонки. Видът им ободри Оцу, която, вместо да жали сега за пропуснатите в миналото възможности, се реши да гледа напред към бъдещето и обещанията да намерят Мусаши, които то дава. Големия мост на улица Годжо. Първият ден на Новата година. Ако не се появи тази сутрин, то може би на втората, или третата… Разбрала бе от Джотаро, че със сигурност ще бъде тук. При все че не идва да се срещне с нея, щеше да й стигне просто това, че ще може да го види и отново да говори с него.
Възможността да се сблъска случайно с Матахачи беше най-тъмната сянка над мечтите й. Според Джотаро известието на Мусаши било предадено само на Акеми; Матахачи може въобще да не го е получил. Оцу се молеше да е така и тук да дойде Мусаши, но не и Матахачи.
Забави крачки при мисълта, че Мусаши може сега да е в същата тълпа, в която са и те, после по гърба й премина студена тръпка и тя тръгна по-бързо. Страховитата майка на Матахачи също можеше всеки миг да изникне отнякъде.
Джотаро пък нямаше никаква грижа на този свят. Цветовете и шумовете на града, които сега виждаше и чуваше след дълго отсъствие, го хвърляха в безкраен възторг.
— Право в странноприемница ли отиваме? — попита той с нежелание.
— Не, още не.
— Чудесно! Досадно ще е да стоим на закрито, докато навън е още светло. Там ми се струва, че има някакъв пазар.
— Нямаме време да ходим на пазара. Трябва да се погрижим за важни неща.
— Важни неща? Така ли?
— Да не си забравил за кутията, която носиш на гръб?
— О, това значи.
— Да, това. Няма да мога да си отдъхна, преди да съм намерила дома на господаря Карасумару Мицухиро и да съм му предала свитъците.
— Довечера в неговата къща ли ще нощуваме?
— Естествено, че не — засмя се Оцу и хвърли поглед към река Камо. — Смяташ ли, че голям благородник като него ще позволи под неговия покрив да спи немито момченце като тебе, с въшките и останалото?
Пеперуда през зимата
Акеми се измъкна от странноприемницата в Сумийоши, без да каже на никого. Чувстваше се като птица, пусната от клетката на свобода, но още не се бе възстановила от срещата, която има със смъртта, достатъчно, за да лети много нависоко. Белезите от насилието на Сеиджуро нямаше да заздравеят бързо. Този човек разби на парчета съкровената й мечта да се отдаде невинна в ръцете на човека, когото наистина обича.
Докато се возеше в лодката нагоре по Йодо към Киото, й се стори, че всичката вода на реката не се равнява на сълзите, които й се иска да пролее. Докато покрай тях бързо преминаваха други лодки, натоварени с украшения и храна за Новата година, тя ги гледаше втренчено и си мислеше: „Сега, дори и наистина да намеря Мусаши…“ Погледът й бе изпълнен с тревога. Никой не можеше да си представи, колко жадно очакваше тя сутринта на Новата година, когато щеше да го намери на Големия мост на улица Годжо.
Копнежът й по Мусаши бе станал по-дълбок и по-силен. Нишката на любовта се бе удължила и тя я бе навила на кълбо в гърдите си. През всичките изминали години продължаваше да преде тази нишка от далечни спомени и дочути разкази и да я намотава около кълбото, което ставаше все по-голямо и по-голямо. Само допреди няколко дни ревниво пазеше своите момичешки чувства и ги носеше със себе си като свежо диво цвете от склоновете на връх Ибуки. Сега цветето в нея бе прекършено. Макар надали някой да знаеше за станалото, тя си представяше, че всички я зяпат със знаещ поглед.
В Киото, под гаснещата светлина на вечерта, Акеми тръгна край голите върби и мъничките пагоди в Терамачи, близо до улица Годжо. Изглеждаше измръзнала и изоставена като пеперуда през зимата.
— Хей, хубавице! — обади се някакъв мъж. — Връвта на обито ти се е развързала. Не искаш ли да ти я завържа?
Беше слаб, дрипаво облечен и с груба реч, обаче носеше две саби като самурай.
Акеми никога не го беше виждала преди, но редовните посетители на околните пивници биха могли да й кажат, че името му е Акакабе Ясома и че през зимните нощи се шляе по задните улици и безделничи. Износените му сламени сандали изшляпаха, когато се затича след Акеми и вдигна отвързания край на връвта на обито.